Много народ счита математиците за сухи и скучни хора. Бил съм свидетел на това как през 1994 година, на Световния конгрес на математиците в Цюрих, един от пленарните докладчици по най-категоричен начин се опита да докаже обратното. Първият му транспарант гласеше: «Този доклад се състои от начало, среда и край.» Следващите транспаранти бяха издържани все в същия дух. Но върховото постижение в разчупването на шаблона беше начинът му да покаже колко бил доволен, когато доказал основния си резултат – той просто легна по гръб и започна да ритка във въздуха от радост. Беше до немай къде убедителен.

Най-често обаче на научните конференции участниците се придържат към конвенционалните методи и това поражда по-скоро невинни шегички. Пак през 90-те години, този път в Москва, докладваха заедно двама руски колеги. По-възрастният, Ш., казваше изречението на руски, а след него по-младият, Афраймович, превеждаше на английски. И така, Ш. каза: «Преди десет години аз и Афраймович доказахме този резултат.» Афраймович преведе честно: «Преди десет години аз и Афраймович...» и после изчака да утихне смехът.

Сблъсъкът между света на абстрактното, в който е потопено съзнанието на математика, и конкретния свят, в който живеем, също може да породи куриози. Един мой колега, например, когато бил в началото на престоя си в Рио де Жанейро, отишъл на пазара, за да си купи плодове и зеленчуци. Изведнъж пред него изникнал млад бразилец, насочил пистолет в лицето му и почнал да му ломоти нещо на португалски. Моят колега решил, че онзи иска да му продаде пистолета, мобилизирал рудиментарните си познания по езика и отговорил: «Не, благодаря.» Онзи продължил да настоява, на което последвало второ «Не, благодаря.» Но като станало ясно, че диалогът не се получава, колегата се обърнал кръгом и си отишъл.

Е да, обаче Бразилия си е Бразилия, сиреч страна, в която огнестрелните оръжия служат за естествен регулатор на прираста на населението. В този смисъл на един друг колега му провървяло по-малко. Той решил да пътува с кола от Рио за Сао Пауло. Разстоянието е голямо, той замръкнал насред път и решил да поспи в колата. Събудил се и първото нещо, което видял, било насочен пистолет. Веднага припалил и потеглил. Попътно получил пет куршума. Все пак успял да стигне до първата болница. След като го изписали, той почнал да носи извадените куршуми на огърлица, за талисман.

Нека оставя тия страшни истории настрана и да разкажа за научния си ръководител от Москва, академик А. Той беше Близнак от годината на Бивола. За него хороскопът казваше: «Този Бивол ви се вижда несериозен? Той го прави съзнателно, за да си прекарват приятно времето приятелите му.» Веднъж той започна първото за учебната година занятие на научния си семинар с думите: «Съществува общ принцип, съгласно който един глупав човек може да зададе такива въпроси, на които сто мъдреци да не могат да отговорят. В съответствие с този принцип аз ще формулирам някои задачи.»

Друг път пък на семинара му гостуваха с доклад колеги от бившата Германска Демократична Република (ГДР). Ясно беше, че научните им интереси се разминаваха с тези на московската школа. След доклада акад. А. сондира мненията на слушателите и след това с възможно най-любезната усмивка обяви на немските гости радостната новина: «Никой нищо не разбра.»

През учебната 1990-1991 година той беше поканен да изнесе доклад в Университета в Утрехт. В доклада му ставаше дума за математически обект, който се илюстрираше с равнинна фигура. Получаваха се безкрайни области «на север» и «на юг», разделени от ивица с неправилна граница, простираща се «от запад на изток».  А. прокоментира рисунката така: «На север е морето, на юг е континентът, а по средата е Холандия.»

Един от присъстващите холандски колеги, С., изглежда, не хареса начина, по който се напомняше, че страната му (наричана от сърбите Низоземско) рискува да се окаже на дъното на морето. Той успя да се реваншира след няколко месеца, когато А. председателстваше сесия на научна конференция в Триест, а С. беше седнал до него. Докладваше московски математик и А., недоволен от начина, по който се излагаха нещата, заяви: «Знаете ли, това винаги е било проблем с всички тези руски математици – те не могат да формулират резултати.» С., гледайки го право в очите, добави: «А тези, които могат да ги формулират, не могат да ги доказват.»

Впрочем и С. можеше при случай да поехидничи по нечий адрес. Пак през 90-те години на една конференция в Германия докладваше един румънец, изтупан с костюм, а председателстваше С. Румънецът се обръщаше поред към дъската, за да пише, и към нас, за да обяснява. При това дясната половина на разкопчаното му сако всеки път облизваше тебеширения прах от дъската и ръбът му се очертаваше все по-добре в бяло. Когато румънецът свърши, С. заяви:  «Ние всички останахме дълбоко впечатлени от Вашия доклад, виждайки как ставате все по-бял и по-бял.»

Има случаи, когато математиците реагират на актуални политически събития. През 80-те години един мой приятел, който тогава беше студент по математика, беше натоварен по комсомолска линия да председателства комисия, която да реши коя измежду аудиториите 39, 40, 41 и 42 на Ректората да бъде наречена на името на една неотдавна починала деятелка на културата. В тези зали тя като студентка била посещавала лекции. Моят приятел наложил изборът да падне върху аудитория 41, понеже измежду споменатите това е единственото просто число (т.е. по-голямо от 1 естествено число, делящо се само на 1 и на себе си).

Струва ми се, че тънкият му математическо-политически намек все пак е останал незабелязан.  Но един по-удачен пример за политическата ангажираност на математиците е илюстриран от следния виц от онова време. Привиква при себе си «първият» (известен сред народа като «бай Тошо») един виден наш математик и му казва: «Представителите на всички други професии показват с по нещо своята лоялност към партията, само вие, математиците, нищо не правите.» Математикът обещава, че ситуацията ще бъде коригирана. След един месец той отново се явява пред държавния ни глава и обявява: «Другарю Живков, положението е оправено. Ние доказахме една голяма тодорема.»

«Каква тодорема?» – учудва се Тодор Живков. «Всяка крива, успоредна на априлската линия на партията, е права.»