Няколко дни след срещата с Мария, Ангел се почувства достатъчно добре, за да се върне отново в центъра на града. Преживяното в гробищата и дните прекарани в къщата го бяха хвърлили в дълбоки размисли върху това какво иска да прави с живота си. Преди да дойде в града се беше примирил с мисълта, че никога няма да разбере кой е бил, но откакто намери къщата имаше чувството, че нещо постоянно се опитва да излезе от него. Получаваше странни пристъпи на паника от проблясващи в главата му неясни картини и онзи звук от забързани токчета го преследваше непрекъснато,  а с него и усещането за нещо лошо. Имаше странното чувство, че започва да си спомня, но всичко беше като в гъста мъгла и той реши, че по-добре да започне да търси отколкото да седи и да чака. Докато се възстановяваше изследва подробно цялата къща. До банята откри килер. Вътре беше много тъмно и той случайно забеляза, че на тавана имаше заключена с катинар капандура. От струпаните в двора мебели, Ангел направи импровизирани стъпала, а с металния прът, който намери в мазето успя да изкърти катинара. Таванското помещение беше голямо, а двата прозореца на покрива и четирите от двете страни на сградата го осветяваха достатъчно. Ангел се огледа и направо онемя. Цялата покъщнина на дома беше прибрана на това място. Остана с впечатлението, че някога старите боклуци от тавана са били изхвърлени на двора, а всичко останало е било прибрано грижливо на тяхно място. Той тръгна предпазливо да изследва находката си. Дъските под краката му проскърцваха, но бяха достатъчно здрави, за да не се притеснява, че ще пропадне. Тук имаше всичко. Табли и пружини от няколко разглобени легла, голяма, разтегателна маса със осем стола, диван с фотьойли, няколко по-малки масички, шкафове, два скрина и един гардероб. До него бяха натрупани чували пълни с пътеки и килими, а под тях Ангел откри голям стар сандък, заключен със старинен катинар. Беше забравил металния прът в килера, за това реши да остави проучването на сандъка за после и отвори гардероба. Съдържанието му беше истинско съкровище за човек, който нямаше нищо. Няколко закачалки с добре запазени ризи и панталони, един рафт с блузи, едно палто и дори чифт обувки. Ангел припряно извади няколко неща и за негова огромна изненада всичко му беше по мярка. Той взе дрехите и слезе в стаята. С водата от тубата поизпра старата си блуза и с нея хубаво обтри тялото си. След това облече новите дрехи и се почувства като прероден. Доволен от резултата се върна на тавана. Големия сандък не излизаше от ума му и той се зае с катинара. За разлика от онзи на капандурата този не се даде толкова лесно. След доста усилия планките най-после подадоха и Ангел внимателно вдигна капака. Ако съдържанието на гардероба беше съкровище, то това на сандъка беше истинско имане. Вътре имаше няколко много стари фотоапарата, десетина очевидно ценни книги с дебели кожени корици и златни букви, и много албуми със снимки. Ангел взе някои от тях и отиде до прозореца на светло. В момента, в който разгърна първия онова чувство за нещо познато така го блъсна, че чак му причерня. Проклетата амнезия му пречеше да намери обяснение, но усещането ставаше все по-натрапчиво. Ангел нетърпеливо заразгръща албумите. Първият беше пълен със стари черно-бели снимки. Имаше снимки на сгради и хора облечени в старовремски дрехи, калдъръмени улици, по които се движеха файтони с коне, ж.п гара с парен локомотив, пейзажи и др. Общо взето в тях беше запечатан градския живот от преди много, много години. Отгръщайки последната страница една от снимките направо го закова. На нея се виждаше същата къща, на чийто таван седеше, а пред вратата ѝ стояха добре облечени, мъж и жена. Жената беше дребничка и много симпатична, а мъжът беше висок и строен, и отново непонятно за Ангел, му се стори много познат. Това му дойде в повече и той остави албума на страна. Облегна се на хладната стена и опита да си събере ума. Какво, по дяволите ставаше с него. Мислите му се блъскаха в пълен безпорядък, а въпросите без отговор ставаха все повече и заплашваха да го побъркат. Ангел тръсна глава и взе следващия албум. Снимките в него вече бяха цветни. Отново имаше красиви сгради, хора, цветни градини, дори една серия с морски кадри, а на последната страница отново същата снимка. Къщата с мъжът и жената, но не бяха същите, макар мъжът да приличаше на онзи от черно-бялата снимка. В този момент Ангел осъзна, че албумите пазеха фамилната история на онези, които бяха живели тук. Той се върна при сандъка и продължи да изследва съдържанието му. В една кожена папка откри графични рисунки, на дъното имаше купчина пожълтели писма завързани с панделка, а в една кутия откри красива лула, стар мъжки часовник и един странен ключ. Ангел започна да се чуди защо всички тези неща бяха заключени на тавана и как бяха останали непокътната. За времето, което прекара в приюта беше чувал от другите бездомници истории за това как понякога, търсейки убежище попадали в стари изоставени сгради, където намирали разни забравени предмети, които продавали, но обикновено ставаше дума за полуразрушени и разграбени къщи. А тази тук и всички ценни неща в нея бяха непокътнати. Имаше нещо много странно и Ангел попадна на още едно предизвикателство, което трябваше да разнищи. Изпита непреодолимо желание да разбере чия е тази къща, какви хора са живели в нея през всички години запечатани на снимките в старите албуми и как беше оцеляла на набези. Ангел реши, че е време да излезе и да започне търсенията си. Извади внимателно старата снимка на мъжа и жената и я мушна между страниците на една от по-невзрачните книги с някакви съчинения. На сергия в центъра беше видял надпис „Изкупувам стари книги“ и реши да опита да я продаде. Знаеше, че за момента просенето е единствения начина да оцелее, но му беше ужасно неприятно да го прави, въпреки че това, което вършеше в момента си беше кражба. Макар да бе очевидно, че собствениците на предметите ги бяха изоставили и забравили много отдавна, той си обеща че ще посяга към сандъка само в много краен случай. Снимката щеше да занесе на Боби и да го помоли да му помогне в търсенето.

        Денят на вън отново беше пролетно слънчев. За времето, в което Ангел  не беше излизал, градът се беше променил. Всичко беше зелено, а дърветата бяха нацъфтели. Ангел вървеше бавно и се наслаждаваше на хубавото време. Неусетно стигна до мястото, където беше видял сергията с книгите, но днес я нямаше. Явно собственикът ѝ беше решил да потърси по-добро място. Ангел леко се притесни, че може да се наложи отново да проси, но бързо игнорира неприятно чувство и тръгна да търси ателието на Боби. Възрастен мъж го упъти и след известно време Ангел се озова в непозната за него част на града. Уж не беше далеч от центъра, но тук всичко изглеждаше като застинало във времето. Улиците бяха калдъръмени и по тях не минаваха коли. Къщите бяха подобни на онези от черно-белите снимки в албумите на тавана, а пред много от тях имаше дървени маси с наредени на тях ръчно изработени предмети. Ангел попита още веднъж за точното място на ателието и не след дълго се озова пред стара къща, първият етаж на която беше с големи прозорци с широко отворени кепенци и масивна дървена врата с метален обков. От вътрешната страна на прозорците като на простор висяха снимки, а до вратата стоеше голям триножник със старинен фотоапарат на него. Над входа имаше и елипсовидна дървена табела с надпис „Фото Боби – мигове в кадри за вашите спомени“. Ангел се усмихна. Дали беше съвпадение или този младеж наистина можеш да му помогне да си върне спомените.

        Приглади косата си, поправи дрехите и прекрачи високия праг на къщата. Това, което видя вътре отново върна на Ангел чувството за нещо много познато. До вратата имаше бюро, до него стоеше щендер с най-различни костюми, а в дъното на помещението имаше декор с два прожектора и статив с фотоапарат. Боби не се виждаше за това Ангел леко се прокашля.

         - Идвам. – чу се зад една врата до закачалките с дрехи. После тя се отвори, Боби се показа и приветливо се усмихна на посетителя си.

           - Здравейте, с какво мога да ви помогна? – попита той, а Ангел леко се смути.

          Вярно че беше с други дрехи и доста по-чист от последната им среща, но…

          Боби присви очи и още по-широка усмивка се разля по лицето му.

           - Ангеле, ти ли си? Какво е станало с теб? За малко да не те позная.

           Боби му подаде ръка и дружески го потупа по рамото.

        - Аз съм, аз съм – каза Ангел и стисна свойски подадената му ръка – Случи ми се това-онова през последните дни – и той разказа накратко за болестта и срещата с Мария.

           Боби отново се усмихна.

           - Чудя се дали си голям късметлия или точно обратното. Ами тези дрехи? Да не би да си се сетил кой си?

          - Не. Голямото бяло петно в главата ми още си седи, но напоследък почна да се зацапва от някакви неясни проблясъци. Не знам спомени ли са или нещо друго, но усещането ми, че съм бил тук, в този град все повече се засилва, а и напоследък започна да ме преследва някакво странно желание да открия нещо. Много е объркващо.

        В този момент по калдъръма отвън се чу „песента“ на високите токчета. Ангел изскочи като ужилен от ателието. По улицата вървяха мъж и жена хванати под ръка, а на Ангел му се стори, че това е същата жена, която беше видял в градинката пред църквата, в деня, когато пристигна. Боби стоеше облегнат на касата на вратата и гледаше с интерес поведението на новия си приятел. Ангел се върна и смутено каза.

         - И този звук. Направо ме влудява. Имам чувството че това тракане ме преследва от деня, в който пристигнах и винаги, когато го чуя ме обзема някакво необяснимо чувство на паника.

         Двамата отново влязоха в ателието.

        - Чел съм – каза Боби – че при трайна амнезия никога не се знае какво точно ще отключи спомените. Може да е цвят, мирис, място, лице, може да е всичко. В твоя случай може този звук да е свързан с нещо важно, но все още да не може да те провокира достатъчно. Трябва да имаш търпение. А сега ела да поседнем в двора на слънце и да ми разкажеш какво друго ти се случи тези дни?

      Боби прибра статива от улицата, сложи табела „Обедна почивка“ и заключи входната врата. През тази до закачалките минаха по тесен коридор и се озоваха в кокетен заден двор с беседка и старинна каменна чешма. Боби го покани да седнат и попита.

        - Искаш ли кафе?

         Ангел се засмя.

        - Ами, не знам какво е, или поне не си спомням, но бих опитал. Както каза одеве, може този непознат вкус да ми върне някой спомен.

         Боби сервира кафето и зачака.

         Ангел взе чашата и я приближи към лицето си. Дълбоко вдъхна от аромата и отпи голяма глътка. Беше приятно, леко горчиво и топло. Но, нищо повече.

           - Явно кафето няма да ми върне спомените – каза той и се засмя с глас.

           - Нищо – отвърна Боби – трябва да пробваш всичко, не се знае от къде ще те връхлети.

         Те поседяха в беседката още известно време,  а Ангел показа на Боби книгата и снимката. Разказа му малко скалъпена история за това как късмета му се усмихнал и ги намерил заедно с дрехите в някакъв изоставен склад. Харесваше Боби и инстинктивно усещаше, че е добро момче, но все още не беше готов да му разкаже за къщата и всичко останало. Ако Боби наистина искаше да му помогне, когато се почувстваше сигурен и готов щеше да му разкаже всичко. Но, всяко нещо с времето си.

Следва продължение...