Боби прелисти книгата внимателно, после обстойно разгледа снимката и попита.

            - Какво мислиш да правиш с тях?

           - Ами, книгата, ако струва нещо, бих искал да продам, за да оцелея още известно време. Ако имах документи веднага щях да си потърся работа, но в това положение съм принуден да търся други варианти, а просията не е за мен. Чувствам се адски гадно, здрав и прав без да съм свършил нищо да чакам подаяние. А снимката, не знам. Когато я видях за първи път ме споходи онова чувство за нещо познато и бих искал ако имаш възможност да ми помогнеш да разбера кои са били тези хора. На първо време просто да се ангажирам с нещо.

            Боби погледна още веднъж снимката.

            - Имам предложение за теб. – каза той - На мен не ми трябва да знам кой си, но много искам ти да разбереш. Ще ти помогна за книгата. На пръв поглед изглежда ценна, но аз нищо не разбирам за това ще те заведа при един приятел антиквар. А за снимката, това ще е интересно предизвикателство. В работата си срещам много хора, но някои от тях ме впечатляват силно и тогава много искам да науча повече за тях. Разбира се никога не разпитвам, но разглеждам лицата им, а те ми говорят. Сега покрай твоята снимка може би ще успея да науча поне една истинска история. Само че всичко това ще стане при едно условие.

            Ангел притеснено се намести на пейката, а Боби се подсмихна.

          - И така, аз ще ти помогна, а ти в замяна ще ми станеш модел. Искам да направим няколко фотосесии, а после защо не и изложба. Откакто те видях все това ми се върти в главата и много се надявах, че ще ме потърсиш. Помниш ли, като ти казах, че твоята снимка ми проговори? Още не знаех кой си, а усещах, че имаш да ми разкажеш много неща, защото за мен снимките са запечатана история, а снимането пътешествие през нея.

            Боби говореше толкова въодушевено, че не забеляза нарастващата тревога в погледа на Ангел. Едва когато той се прокашля нервно, Боби се усети.

            - О, извинявай! Нямаш представа за какво ти говоря и това те тревожи, нали?

            Ангел кимна и Боби му разказа какво представляват фотосесиите, какво ще иска от него като модел и това, че е намислил изложбата да бъде на централната пешеходна улица в града.

         - На моделите се плаща, така че няма да имаш грижа за оцеляването си, а по централната улица минава почти целия град, много хора ще видят снимките и току виж някой те познае и откриеш себе си. Какво ще кажеш?

         Ангел седеше мълчаливо и се бореше с противоречивите си чувства. От една страна беше безкрайно благодарен на късмета си, че срещна Боби, но от друга някак инстинктивно не можеше да приеме безрезервно добротата му. Усещаше, че Боби е добър човек, но това че не помнеше нищо за света около себе си го караше да има едно на ум. От една страна безумно искаше да си спомни и да разбере кой е, но онези панически пристъпи, които го спохождаха напоследък го разколебаваха.

         Боби търпеливо чакаше. Накрая Ангел реши, че няма какво да губи и е по-добре да разбере някоя грозна история за себе си, от колкото цял живот да живее в неведение.

          - Добре – каза той и въздъхна с облекчение – какво пък, нали каза да опитвам нови неща. Е, това е абсолютно непознато и може да се получи нещо интересно.

           Прекараха още около час в разговори. Боби разказа своята история. Като малък изгубил родителите си, бяха го отгледали баба и дядо. Още тогава усетил влечение към фотографията. Случайно попаднал на някаква изложба и оттогава постоянно се оглеждал за нещо интересно, което си заслужава да се запечата във времето. Скитал по улиците, наблюдавал и изучавал хората. Като завършил училище веднага започнал работа, а всичко спечелено събирал. След година успял да си купи първия апарат. После къде с късмет, къде с безсънни нощи и много труд нещата му потръгнали. Приятел му дал помещението срещу скромен наем и така Боби сбъднал мечтата си.

         - Е – каза на края – моята история е малко банална, но съм благодарен за всичко. Работата ми ме среща с хора като теб, които има какво да разкажат, а инстинктът ми подсказва, че твоята история тепърва ще става интересна. Хайде сега ставай да те водя на обяд, а после ще отидем до антиквариата.

          На съседната пряка влязоха в двора на подобна старинна къща, където се помещаваше малък ресторант. Градината му беше прекрасна, а домашните гозби бяха просто великолепни. Под въздействие на хубавото време и приятните емоции Ангел се отпусна и се наслади на прекрасния обяд и компанията на своя благодетел, а защо не и приятел. Тъй като Ангел вече почти нямаше какво да разказва за себе си, Боби отново отвори темата за общия им проект. Нахвърля идеи за местата, на които искаше да снимат. А накрая предложи нещо много интересно, което се стори на Ангел по-скоро като игра, а не като работа.

          - И защото обичам естествените неща, а не позьорските кадри ще се разберем така: Давам ти списък с местата, където ще снимаме, без да ми казваш избираш едно от тях. На другия ден обличаш старите си дрехи, преобразяваш се в себе си от преди две седмици и отиваш на мястото. Аз ще те търся, а от теб искам само да се държиш непринудено, както преди да се срещнем. Не ме чакай, защото може да дойда, а може и да не дойда. Мисля, че така ще се получат непринудени кадри, а и ще бъде забавно. Предполагам, че за седмица ще се справим. Какво ще кажеш?

            Ангел го гледаше с интерес, но и леко напрегнато. Харесваше младежкия ентусиазъм на Боби, харесваше му идеята да бъде полезен с нещо. Единствено го притесняваше, че отново трябва да стане просяк.

            - Не знам – каза тихо -  Искам да го направя, но мисълта отново да прося ми е неприятна.

            Боби се усмихна с разбиране.

            - Да, знам, но сега ще бъде различно, защото вече няма да разчиташ на подаянията. Разбирам, че се притесняваш, но за да заснемем историята на скитника, трябва да имаме скитник. Ти просто ще си седиш там, а ако някой ти даде нещо го приеми като бонус за добре свършена работа. Съгласен?

            Боби умееше да убеждава аргументирано и без натиск, а това подейства на Ангел успокояващо.

            - Добре – таза той – Щом това ще бъде моята работа, приемам.

            Двамата си стиснаха ръцете, за да „подпишат“ устния си договор и Боби взе една салфетка, за да напише местата, на които щяха да снимат.

           Красивата златиста химикалка предизвика първата силна експлозия от реални  спомени и Ангел едва не падна от стола при вида ѝ. Картината, която „видя“ беше толкова реална, че нямаше как това да не е истински спомен. Имаше чувството, че се задушава, а главата му бучеше ужасно. Някъде от далече чуваше гласът на Боби, но не разбираше какво му говори. С трепереща ръка взе чашата си и изпи водата в нея на един дъх. Затвори очи и си наложи да се успокои. Споменът отново се появи пред очите му. Зад голямо бюро седеше възрастен мъж в костюм, който му подаваше изписани листа и златна химикалка. Лицето му  изразяваше зле прикрито нетърпение. Челюстта му беше стисната, вената на врата пулсираше, а очите му излъчваха агресия.

            След няколко безкрайни минути Ангел започна да разбира думите на Боби.

            - Какво става, бе човек? Добре ли си?

            Ангел се поизправи на стола, разтърка слепоочията си и тръсна глава.

            - Не знам, май съм добре. Мисля, че току що получих първия си спомен от миналото.

            Боби зяпна и придърпа стола си по-близо.         

            - И? Казвай, какво видя?

            Ангел разказа видението без да спестява нищо.

         - Не знам как, но съм сигурен, че това е реален спомен, обаче ако и за напред спомнянето ще е толкова брутално и болезнено започвам да се чудя дали искам да знам.

            Той се засмя измъчено и поиска още една чаша вода.

            Боби седеше подпрял брадичка в юмрука си и трескаво мислеше. Историята започваше да става все по-заплетена и интересна. Щом Ангел беше сигурен, че това е истински спомен, пред тях се изправяше ново предизвикателство – да разберат кой е човекът с химикалката, защото Боби беше убеден, че всичко тръгва от него. На този етап нямаше да е лесно, тъй като информацията беше абсолютно недостатъчна, но Боби се надяваше, че след първия спомен останалите ще започнат да се връщат все по-често.

            - Предполагам – каза съчувствено – че в началото ще ти бъде точно толкова трудно, както когато си осъзнал, че не помниш нищо, но това е добър знак и трябва да го приемеш като отправна точка в търсенето на изгубеното ти минало. Всеки път има начало и край. Твоето начало тръгва от този спомен, а къде ще ни отведе само бъдещето ще покаже. Обещавам, ако ми позволиш, да го извървим заедно.

            Ангел го гледаше с благодарност. Съмненията му относно намеренията на Боби бавно започнаха да се стопяват и той отново се зачуди на късмета си.

            - Благодаря ти, Боби. Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което правиш за мен.

            - Ти вече го направи – каза Боби и му смигна – Правото да запечатам и разкажа твоята история ми е достатъчна отплата. А сега стига сантименти, ставай да те водя при антикваря.

Следва продължение...