Скитникът - 6

        Странния квартал продължаваше да изумява Ангел. През цялото време докато вървяха към антиквариата минаваха само по калдъръмени улици покрай старинни къщи. Сякаш се бяха пренесли в друг свят, в друго време. Ангел поиска Боби да му разкаже за това място.

          - Този квартал е най-старата запазена част на града. Обявена е за културно-исторически паметник и се прави всичко възможно да се запази в този вид. Горе на високото има крепост от преди векове. Къщите, макар да се подържат и ремонтират са в типичния за своето време архитектурен стил. Има забрана за строителството на нови сгради, макар че разни хора с възможности и влияние постоянно опитват да я нарушават.

            Боби прекъсна разказа и посочи към голяма дървена порта.

            - Стигнахме – каза той и двамата влязоха в двора на къщата.

         Магазинът се помещаваше на долния етаж в няколко стаи. Беше пълен със старинни шкафове с витрини, в които имаше каквото се сетиш. Съдове, бижута, оръжия, предмети от бита и книги, много книги.

         - Здрасти, Бай Георги – ведро поздрави Боби възрастния мъж, който седеше зад старинно бюро под прозореца.

         - Охо, Боби. Здравей, моето момче – на свой ред поздрави мъжа – Как си? Как я караш? Върви ли фотографлъка?

          Двамата мъже се прегърнаха дружески. Личеше, че се познават от много време.

           - Върви, бай Георги, не се оплаквам. Даже тия дни ми провървя с прекрасен нов модел.

           Боби се обърна към Ангел, за да го представи и накратко разказа историята му.

           - Приятно ми е – каза възрастния мъж и подаде ръка. – Много си преживял, момче, дано скоро ти се наредят нещата.

          Ръкостискането му беше здраво и приятелско, а в очите му Ангел видя сякаш бащина тревога и отново го връхлетя онова чувство за нещо познато. Ангел овладя пристъпа и се насили да се усмихне.

           Бай Георги ги покани да седнат.

           - Кажете сега какво ви води при мен?

           Боби кимна на Ангел да извади книгата и я подаде на стария мъж. Той намести очилата си и внимателно разгърна корицата. По изражението на лицето му се виждаше, че е силно впечатлен и заинтригуван. Той прелисти още няколко страници, погледна гърба на книгата, после взе лупа и внимателно разгледа няколкото печата в началото и в края, както и ръкописния текст на заглавната страница. Изучи кориците, хартията, шрифта на буквите и други неща, които само той виждаше. Накрая постави внимателно книгата на бюрото си, свали очилата се облегна на стола.

          - Така – каза тихо – първо искам да знам от къде взехте книгата и какво смятате да я правите.

            Ангел се намести притеснено на стола, но Боби каза директно.

            - Книгата е на Ангел, намерил я е в изоставен склад в покрайнините на града и искаме да я оцениш, за да може евентуално да я продаде и да оцелее още известно време.

            Като каза това Боби се замисли. Погледна Ангел и го попита.

            - А всъщност защо трябва да я продаваш? Нали вече имаш работа?

            Ангел се сепна. След случката в ресторанта съвсем беше забравил за предложението на Боби, а то обезсмисляше продажбата на книгата, а това го накара да се отърси от мисълта, че е извършил кражба.

            Бай Георги видя объркването му и се усмихна.

            - Слушай ме сега, момче, щом имаш възможност да не я продаваш, задръж я за много краен случай.

            Боби стана нетърпелив.

            - Защо, Бай Георги? Какво толкова и има на тая книга?

            - Нищо. Просто е толкова скъпа, че аз не мога да ти я платя.

            Боби и Ангел зяпнаха от изненада.

            - Шегуваш се, нали? – попита Боби с насмешка.

         - Ни най-малко. – отговори възрастния мъж съвсем сериозно – Това книжле е рядко издание със съчинения и размисли на един английски лорд издадено само в няколко екземпляра за ценители. Този факт сам по себе си я прави ценна, но има още нещо, което я прави безценна – на първата страница има лично посвещение от автора за Мара Чалъкова, която пък е била жена на един от най-известните ни съграждани.

            Ангел и Боби бяха изумени. Двамата се спогледаха, а Боби не се стърпя.

            - Сега вече съм убеден, че ти си най-големия късметлия на земята, нищо че не помниш. Я дай на бай Георги да погледне и снимката. Току виж и тя се окаже ценна.

            Ангел я извади внимателно от вътрешния джоб на палтото. Бай Георги я взе и още с първия поглед очите му се разшириха от изумление. Той я обърна с лице към тях и посочи с пръст жената.

            - А тази жена, момчета, е самата Мара Чалъкова. Мъжът до нея е съпругът ѝ Стоян, а къщата пред която са снимани навремето беше известна с прозвището „Къщата с розите“. Намираше се близо до централните гробища, но не съм сигурен дали вече не са я бутнали.

            - Защо да я бутат? – попита Ангел припряно.

           - Помня преди известно време имаше разправии покрай този имот и другите около него. Там са все стари къщи с архитектурна стойност, а един баровец искаше да ги изкупи, да ги събори и да строи нещо си. Повечето собственици, къде под заплаха, къде срещу доста пари, склониха да продават, но покрай „Къщата с розите“  и още една две нещо се закучи. Не знам какво е станало после, защото вестниците спряха да отразяват историята.

          Ангел седеше забил поглед в снимката. Главата му отново заплашваше да избухне от нещо, което се опитваше да излезе на яве. Мислеше за думите на Боби за късмета, но започваше да се чуди дали наистина е късмет или по-скоро проклятие. Бай Георги сложи снимката между страниците на книгата и му я подаде.

           - Е, момчета, това е от мен. Надявам се, че съм ви бил полезен. И пак ти казвам, Ангеле, мисля, че тази книга не се е озовала случайно в твоите ръце, така че пази я докато можеш. Приятелите на Боби са и мои приятели, така че ще помагаме с каквото можем докато намериш себе си.

           Ангел стана и прегърна с благодарност възрастния мъж. Животът ставаше все по-добър. За няколко дни беше намерил приятели, работа и нещо, което да осмисли дните му. А може би скоро щеше да намери и себе си.

           Двамата се сбогуваха с Бай Георги и тръгнаха към ателието.

        - Е, приятелю – каза Боби и потупа Ангел по рамото -  мисля че тази мистерия я разгадахме. В ръцете си държиш малко съкровище, но и аз като Бай Георги ще те посъветвам да го пазиш, докато му дойде времето. Сега върви и си почини, че много ти се събра днес, а утре те искам на линия за снимките.

            Боби замълча за секунда.

            - Всъщност, ти къде си се подслонил?

            Ангел избегна питащия поглед на Боби.

           - В онзи склад, където ти казах че намерих книгата. За сега върши работа. Имам покрив над главата и наблизо има вода, друго не ми трябва.

          - Добре, за сега, но ще помисля за нещо по-добро. Все пак ще ставаш „модел“ и не може да живееш като скот. – каза Боби и му смигна.

          Ангел го изпрати до ателието. Уточниха някои подробности за първия снимачен ден и той тръгна към убежището си, което вече си имаше име – „Къщата с розите“.

          Вечерта Ангел отново се качи на тавана и с часове разглежда албумите със снимки и останалите вещи в сандъка. Старите писма бяха любовна кореспонденция между Мара и Стоян и въпреки, че разбра на кого е принадлежала къщата нещо не му даваше мира. Разказът на Бай Георги беше разпалил любопитството му да краен предел, но и някакво вътрешно безпокойство не спираше да го подтиква да научи още, да разнищи тази история до край.

           Призори слезе долу и започна да се стяга за първия си работен ден. Отново го завладяха смесени чувства. От една страна се радваше на всичко, което му се случи, а от друга, навличайки старите си прокъсани дрехи се сети, че той все още беше никой - мръсния скитник без име и минало. Накрая въздъхна тежко и излезе, опитвайки се да мисли за това, което му предстоеше да научи, а не за това, което не знаеше.

       Навън капризната пролет отново се беше навъсила. Небето беше мрачно с тежко надвиснали черни облаци. Хубавото беше, че не духаше и все още не беше заваляло. Ангел тръгна към едно от местата, за които се бяха разбрали с Боби. Намираше се на централната пешеходна улица до луксозен ресторант с външна градина. Пред входа на ресторанта имаше градска чешмичка и именно там беше мястото на Ангел през този ден. Той се настани с неохота, сложи кутията пред себе си и започна да разглежда минувачите, за да му минава времето. А то все още се мръщеше, но за късмет на Ангел не беше толкова студено.        

           Вратата на ресторанта се отвори и от там излязоха група мъже в костюми, с лъснати до блясък обувки и всички носеха скъпи кожени куфарчета. Разговаряха оживено, а Ангел ги гледаше с интерес и се опитваше да отгатне с какво се занимават и какъв е животът им. Единият от групата го забеляза и тръгна към него. Ангел наведе глава и се сви в палтото си. Онзи също носеше скъпа чанта и вестник, и изглеждаше някак заплашително, а когато се приближи мушна вестникът под брадата на Ангел и го принуди да погледне към него.

           - Какво си ме зяпнал, бе, измет? – каза с груб, съскащ тон. – Да не би случайно да ти дължа нещо, че ме оглеждаш така, а? – и той така натисна вестника към гърлото му, че Ангел едва преглътна.

            - Не, господине – каза тихо, но с подтисната ярост  – просто ми хареса как сте облечени и се зачудих какво ли работите, за да изглеждате толкова добре с приятелите ви.

            Онзи махна вестника от гърлото му и започна да се смее с глас.

          - Чухте ли, момчета – обърна се той към останалите от групата – харесало му как изглеждаме и се чудел кои сме.

            Всички избухнаха в смях, а гаднярът се надвеси над Ангел и просъска.

            - Ти да не падаш от луната, а? Аз, боклук, съм най-влиятелния човек в този град и ако още веднъж те видя да ме зяпаш така място няма да си намериш в него.

            После се отдръпна, хвърли пренебрежително вестника в лицето на Ангел и каза:

          - Дръж, ако можеш да четеш ще разбереш кой съм, а после може да се върнеш в дупката, от която си изпълзял и да се завиеш с моята слава.

       Мъжете се отдалечиха, а Ангел взе вестника и го разтвори с погнуса. Въпреки положението, в което беше за пръв път му се случваше някой да се държи с него като с отрепка. Почувства се адски зле. След запознанството си с Боби, Мари я  Бай Георги живееше с мисълта, че светът не е толкова лош, но тази гад направо му разби представите. Ангел тръсна глава и опита да прогони черните си мисли като прегледа вестника. На първа страница имаше огромно заглавие „Животът на успелите“ с кратък текст и препратка към вътрешните страници. Ангел прелисти и попадна в средата на вестника, където на цялата притурка беше поместен материал със снимки за най-известният и преуспял човек в града. На най-голямата снимка в центъра зад огромно бюро, седеше Онзи от преди малко с надменна усмивка, сякаш целия свят му принадлежи. Беше леко приведен напред а в ръцете си държеше гравирана, златна химикалка. Главата на Ангел избухна. Той трескаво зачете съдържанието на материала. Онзи се казваше Иван Дюлгеров и от написаното човек оставаше с впечатление, че притежава половината град. Беше наследил огромен бизнес и влияние от наскоро починалия си баща и сега правеше и невъзможното, за да го запази и увеличи. Ангел си наложи да се успокои, защото усети че се задъхва и стиска зъби. Споменът от ресторанта отново се върна, но в него имаше нещо ново, някакъв неясен силует. Ангел изчете написаното и се зае да изучава снимките. Имаше една от церемония по награждаване, друга от откриване на бизнес център и още няколко от различни събития. Последната снимка отново предизвика у Ангел неприятното чувство за нещо познато и лошо. На нея Дюлгеров беше с красива, елегантна дама с дълга черна коса, за която се твърдеше, че била нежната половинка и дясна ръка на бизнесмена. Ангел се втренчи в нея, а влудяващото почукване на високи токчета проехтя в главата му като картечен откос.

         Една монета издрънча в кутията и върна Ангел в реалността. Той сгъна вестника и го прибра под палтото. Ръцете му трепереха, а в главата му цареше пълен безпорядък. Отново го връхлетяха купища въпроси. Беше започнало да вали и той реши да отиде до ателието на Боби. Имаше нужда де се види с приятел, да поговори с някого за това, което му се случи и да научи още за Онзи.

            Заради мрачното време започна да се стъмва по-рано. По улицата вече почти не минаваха хора и Ангел тръгна към стария град. Не знаеше дали Боби е идвал на уреченото място и искаше да разбере как е минал първия ден. За негова изненада ателието беше тъмно и затворено. Ангел помисли, че Боби сигурно има друга работа и тръгна към ресторантчето да изпие един топъл чай. На връщане щеше пак да провери.

Следва продължение...