Когато бях малка си имах една единствена приятелка. Името ú беше Джун. И тя като мен живееше във фермата, далеч от най-близкия град. Бяхме съседски деца и мързеливо прекарвахме времето си на житните поляни, докато се къпехме в реката и брахме круши. Баща ми беше бивш военен, а майка ми сладкарка. И двамата не се обичаха. Не обичаха и мен, и по-малката ми сестра Джилиан. Всеки ден, след като си лягах чувах крясъците им, а на сутринта всичко беше разхвърляно. Мама често беше в синки и аз последвах нейната съдба. Единствената ми утеха беше Джун. Тя сякаш се оставяше на течението и аз я следвах без да се страхувам. Понякога се карахме, но все се обичахме истински. Татко не харесваше Джун и семейството ú. Когато разбра, че майката на Джун е приятелка на брат му, татко ми забрани да се виждам с нея. Частица по частица аз се отделях от Джун и истински страдах без нейното присъствие. Минаха се 6 месеца без да се виждаме заедно. Само си помахвахме, без да ни видят. Вече бях на 16 и това не ме спря да видя отново голямата си приятелка. Една нощ излязох през прозореца на къщата и с бавни стъпки и почуках на Джун. Тя отвори прозореца и ме прегърна. Джун беше сама в къщата и аз реших да остана час два, но така се забавлявахме,че заспах у тях... На сутринта, когато тръгнах да се прибирам, в градината стоеше баща ми, мъртво пиян, хванал мама за гушата. Затичах се към него, за да го спра, но той ме сграбчи и преби. Джун разбра всичко. И тя на следващата нощ дойде у нас. Бях толкова уплашена и толкова щастлива, че я виждам. Баща ми отиде с мама в града и заключи прозорците и вратите, за да не излизам, но се сетих,че имам резервен ключ и излязох. Цял ден аз и Джун пяхме песни на Боб Дилън, Джони Кеш и Бийтълс, плувахме във водата и брахме круши и ягоди. Стана късно и се прибрах. На другата сутрин излязох, за да изпера дрехите, беше много рано. Запътих се към къщата на Джун. Обзе ме тъмна светлина и изпуснах легена на земята. Най-добрата ми приятелка и вечна другарка лежеше на тревата, огряна от слънчевите лъчи, видяла светлината към Рая, където ще обича и ще бъде обичана дълго. А когато хванах ръката ú, тя ме стопли така, както семейството ми никога не ме е топлило. Аз обаче не плаках, защото знаех, че Джун никога не плачеше... Тя щеше да се къпе в реката с мен всеки ден и да ми разказва приказки за любов, песни за щастие, а през нощта щеше да бяга през прозореца и да бере сладки ягоди, само както тя може. Поклон пред паметта на Джун Карпентър (1948-1965)!
© Чичито Смит All rights reserved.