Nov 6, 2010, 7:01 PM

След смъртта

  Prose » Others
1.1K 0 1
1 min reading

Мракът обгръщаше всичко около мен. Чувах някакви гласове,  далечни звуци от миналото. „Тя не заслужава да е с нас, оставете я...“  „Ква е тая тука? Ооо, колко работи съм чувала за нея...“ „Преди няколко дена я видях с онова момиче, мисля че се целуваха...“ „Махай се, кучко...“  Защо всичко това трябваше да се случва?

                Направих крачка напред. Усетих още по-ясно мириса на морето, чух звука от разбиващите се в скалата вълни.

                Животът, това е една неясна смесица от емоции. Хората – безскрупулни чудовища, които не разбират нищо.

                Още една крачка напред

                Любовта. Какво е това чувство? Защо всички само повтарят колко прекрасна е тя, след като идва, дава ти всичко, което някога си искал и в един момент ти отнема всичко!?

                Крачка напред.

                Дали наистина има рай и ад? Дали ангелите са красиви и изумителни същества с изящни бели крила, а дяволите са демонски изчадия с островърхи опашки? Ами ако е обратното? Възможно ли е в ада да е по-приятно, отколкото в рая?

                Последна крачка.

                Ах, колко бе свеж въздухът. Гласовете най-накрая утихнаха. Чувах единствено свистенето на вятъра в ушите си. Разтворих ръце и се наслаждавах на краткия, но приятен полет към моята съдба.

                Пляяяс!

                Водата бе приятно студена. Дрехите ми бързо подгизнаха и ме дърпаха надолу. Отворих очи, за да погледна  света за последно. Мракът бързо поглъщаше светлината, докато не остави една-единствена точица, която да напомня за живота. Отворих уста да си поема въздух, но вместо дробовете ми да се изпълнят с така желания кислород, те подгизнаха. Опитах да извикам, но защо ми беше да го правя? Сърцето бавно започна да забавя ритъм. Болката се притъпи. Точицата светлина изчезна...

Рязко отворих очи. Над мен се извисяваше небето, но не това небе, което познавах - червени облаци висяха страховито от него. Тялото ми бе сухо и леко като перце. Не усещах никаква болка. Сложих ръка на сърцето си, но единственото нещо там бе дупка. Значи това е животът след смъртта? Безчувствен, както всички онези смъртни там на земята. Бях обречена на живот без чувства. Но дори и липсата им не можеше да изтрие спомена за теб от главата ми. Винаги ще те обичам!...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Алекс All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...