СЛУЧАЕН СВИДЕТЕЛ

Беше работен ден. Смяната започна в седем сутринта, както обикновено.  

Денят си личеше, че ще е напрегнат. Ръководителят циркулираше и подвикваше на този и онзи, че не трябва това да е така, че няма време, темпото е слабо и т.н.

Жената, която отскоро беше постъпила на работа тук, се суетеше неловко и не знаеше какво да прави, защото тук невинаги обясняват какви са задълженията ти, просто - работи! и това е.

В този момент жената трябваше да смени колежката си на лентата, а тя да излезе в

почивка. Новачката зае позиция и започна да събира продукта и да го нарежда в тарелка, която да постави на горната лента.

Притеснението ù беше очевидно, тя не успяваше да се справи като старата работничка и изпускаше продукти извън лентата, от което шефът се възмути.

Последва спонтанното му решение да отстрани жената от работа.

Петдесет и осем годишната жена, която даваше всичко от себе си да се справи, бе съкрушена от това му решение. И без това всекидневните подмятания на такива

(шефове), които можеха да ù бъдат деца, не показваха с поведението си, че притежават ценностна система. Тя мълчаливо преглъщаше техните намеци, отдавайки всичко това на младостта им, но тя самата чувстваше вина за положението, в което се намираше. Но шефът бе категоричен. Жената бе изгонена. Излизайки от портала, тя не можеше да овладее сълзите си и хлипаше с глас. Още не осъзнаваше какво се бе случило и какво да направи. Как щеше да обясни вкъщи, че е изгонена от работа.

В този момент един от ръководителите на другите ленти излизаше в почивка и

като видя разплаканата жена, я попита какво се е случило. Тя не спираше да плаче

и с треперещ глас обясняваше за какво става дума. Младежът, трогнат от гледката, прегърна съкрушената жена и се опитваше да я успокои, когато навън излезе и баш началникът. След като се запозна със случая, той се разпореди жената да се върне на работа, но не на старото място.

Жената бе изненадана от реакцията на тези хора (също млади, но определено с

друга гледна точка) и не знаеше как да им се отблагодари. Само през сълзи изрече 

- много ви благодаря! - и се върна на работното място (новото), но до края на деня

емоцията от случилото се не я напусна.

След работа се видяхме на излизане и аз я попитах как е, а тя не можеше да изрази

едновременно възмущението и възхищението си от всичко, сполетяло я през деня. 

Всичко това я бе разтърсило.

А изводът? Изводът относно нашите морални ценности не трябва ли винаги да е на

дневен ред и дали винаги се оказваме подготвени, за да бъдем полезни!

Но все пак има хора, с които можем да се гордеем. Достойни и родени да бъдат 

ръководители, които работят не само с разум, а със сърце и душа.

Защото хората от поколението на нашата героиня възпитанието им не позволява

да са в положението на шефовете, за които в крайна сметка вината за случаи

като този е все на някой друг.

Аз искрено се надявам, че все още има такива прекрасни хора, с които можем

наистина да се гордеем.

А вие как мислите?