Понякога се разхождам безцелно. Взирам се в небето и му говоря, сякаш е най-близкият ми приятел. Вятърът гали лицето ми. Друг път сядам на някоя самотна пейка и затварям очи. Обичам да съм сама, също толкова силно, колкото и мразя това усещане.
Спирам внезапно и силите да продължа напред ме напускат.
Сутрин, когато се будя, в мен се заражда тъга, тогава чувам детския глас и намирам смелост да се изправя отново.
Когато се препъна в камък, вече не ме боли. Някак с времето станахме близки с Болката, дори понякога си липсваме.
Странно е, но в мен продължава да живее надеждата. Надеждата, че утре косите ми ще се къпят в светлина. Че катранената ми душа, ще бъде озарена отново.
Понякога се разхождам безцелно...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up