Опитвах се от няколко дни да седна и запиша, да облека мислите си в думи...
Мили приятели - знайни и незнайни, добре сте дошли в моя свят, в моя живот, в моя  път... Бъдете благословени!!!

От дете се опитвах да разгадавам знаците на природата, обичах да се надбягвам с вятъра, да разглеждам с удивление цветята, чудех се, не приемах, че всяко живо същество в един прекрасен момент няма да го има повече.
Така година след година се извървя моят житейски път досега, падах, ставах и продължавах да вървя с Вяра - че утрешният ден ще бъде по-красив...

В следобеден час преди повече от 30 години сънувах сън, някой ден ще разкажа за тези пътувания в сънищата, които в последствие се оказаха нови светове.
От тогава се опитвам да бъда човек с човеците, които ме заобикалят. Вярно е, че правех грешки, но има ли човек на тази планета, който да не е правил такива.

Преди години имах приятелка, много я обичах и много се натъжих, когато тя избра друг духовен път за своето развитие, плачех и се молех, исках съвет от небето, защо това се случи - докато в един зимен ден ми се отговори по един доста странен и необичаен начин.
Минавайки през двора на болницата, видях много пътеки единични, двойни как се сливаха в една голяма пътека, превръщаха се в голям утъпкан път. Тогава чух сякаш в моето съзнание един топъл глас, който ми каза следното:
"Дете, виждаш ли пътеките, направени в снега, сега направи една собствена пътека  - започнах да вървя през снега там, където никой не бе минал  - сега - каза гласът, доближи се до друга малка пътека и тръгни по нея - така и  направих -  повървях малко и се спрях - обърнах се назад - видях две малки пътеки как се сливаха в една по-голяма, тръгнах отново и излязох на една малко по-широка пътека, създадена от няколко малки пътеки, и така, докато стигнах широкия утъпкан път - повървях малко и отново тръгнах направо през снега да създавам собствената си пътека... така е и в живота - каза гласът,  в твоя житейски път ти се срещаш с много хора, вървите донякъде заедно, до някое време, след това се разделяте, тръгвате отново сами - след това всичко отново се повтаря, докато тръгнете в широкия утъпкан път и отново тръгнете по своята пътечка - но запомни всички малки пътечки, по-големите пътеки и общия утъпкан път водят винаги до едното цяло..."
Това беше моят необикновен урок на живо.

Пиша това, защото днес е специален ден за мен, дан за равносметка досега... за бъдещето не знам, то сякаш е мое минало, но ще поживеем и ще видим.

С чиста съвест мога да заявя, че никога досега не съм нагрубила, обидила или казала лоша дума на някой, дори не съм си и помисляла - такъв човек съм, доверчив, мисля си винаги едно и също - аз трябва да се отнасям с хората така, както искам те да се отнасят с мен. Но в един прекрасен момент, както се казва в една българска поговорка - "Шило мирно в торба не стои" - понаучих оттук-там, докато някой си ми го казваха в лицето - думи - от които ме болеше - недоумявайки как е възможно да се получава така - да откликваш към всеки човек с добро и в същия момент да се получава обратния ефект. Няколко месеца се лутах, четях материали - тогава се появи един приятел, който ми каза следното: "Росе, не се тормози, хората се обръщат към теб така, както се чувстват в момента".
Замислих се и разбрах следното, независимо, че бяха ме обидили, засегнали или казали по мой адрес лоши думи - или само са го помислили - трябва да се усмихвам и да им се радвам - те са стигнали до този етап на развитие.

Стигнах и до друг извод - на никого не трябва да помагам, докато не ми поискат помощ.
Има много примери за това - дори да ме молят за трети лица - не трябва...
Всеки върви по своя собствен път и всеки прави свойте грешки.
Моята грешка не е еднаква  на чужда грешка.
Линиите на моята ръка не съвпадат с линиите на друга ръка.
Всеки кове собствения си път на развитие и докато върви в житейския и духовния си път, няма право да се прави на съдник за другите човеци, вървящи по техните си пътеки.

Понякога пътищата се пресичат, поемат по една посока, след това се разделят.
Постарайте се, мили приятели, през този кратък миг от общия път - да не се наранявате взаимно, да не се нагрубявате, дори да не мислите лошо за другите ходещи в този път в този миг от живота ви редом до Вас.

Винаги мислете доброто на другия, обгръщайте го с Любов и Светлина.
Във всеки от нас има едно зрънце Истина, Любов, посадено преди хиляди векове в човешката душа от нашия Създател...

Аз малко се поотнесох, но ще ме извините - все пак ми е сп ециален ден...

Моят татко би казал - ден като ден - но след това щеше да стане от стола, да се усмихне, да ме прегърне бащински и да ми каже с много обич в гласа си: "Е, хайде тогава, да ти е честито, живот и здраве"...



Мили приятели, да седнем на една маса...


Ако някой ме попита - вярваш ли в Бог - ще кажа "Да, беше добър към мен... Наздраве!"

Да ви почерпя от сърце
с огнени вихри,
превърнати в нежна милувка
в едно сърце,
наречено Любов,
път чрез Истина,
път за Вяра,
път на Надежда,
обляна с Божествена
бяла Светлина...


Аз казах - Да бъде СВЕТЛИНА!!!


04.10.2010г.
Р. Иванова