Живях в нереален свят. Свят на мечти и надежди, тапициран свят. Свят, в който смятах да живея. Изведнъж някой ме събуди, изрита ме от топлото легло, от топлия и приветлив измислен свят.
Озовах се на трамвайна спирка, държаща червено червило в дясната си ръка. Валеше сняг, а хората наоколо се бяха свили. Явно студът бе сковаващ, не усещах. Студенината в душата ми неутрализираше всичко останало. Дойде трамвай и неколцина се качиха. Не беше моят. Останах само аз на спирката.
- Къде се губиш ? – Някой ме попита. Непознат глас. Извърнах се – до болка позната физиономия.
- Как си ? – попита самотата.
- Не зная. – отвърнах. – Ала не чувствам теб.
- Какво чувстваш.
- Болка... гняв... отчаяние... ярост... съсипана и разрушена... Не зная. Ти какво чувстваш, когато някой разбие мечтите ти? Какво чувстваш, когато близък човек те предаде?
Самотата ме погледна. Какъв бе този поглед? Нима ме съжаляваше?!
- Прости ми... – отвърна тя. – Трябва да тръгвам...
И тя ме остави, дори за самотата имаше трамва ...