Спомен
1 min reading
За миг остана сама. Седна на масичката и извади от джоба си стара снимка. Бяха минали 7 години. Седем тежки за нея години, през които трябваше да се справя сама. Кога станаха толкова? Помнеше последния път, когато го видя, сякаш беше вчера. Спомняше си красивите му зелени очи и усмивката му. Каза й, че има работа в друг град, но до седмица ще се върне. Каза й, че я обича и ще се погрижи за всичко. Целуна я нежно и тръгна. Тя повече не го видя.
Боже, колко го обичаше! И колко хубаво беше да й повтаря, че я обича, че е единствена... сега и завинаги. Чувстваше се специална, когато й подаряваше цветя и й пишеше поеми. И когато поиска най-скъпото й, тя му го даде. Подари му невинността си.
Боже, колко го обичаше! В съзнанието й се беше закотвил образа му от онази нощ. Спомняше си всичко - стаята в хотела, аромата на одеколона му... Още усещаше горещия му дъх по врата си, целувките му още горяха върху устните й. И беше щастлива. Бяха щастливи. А той я изостави. Тръгна си и не се върна повече. Излъга я.
Горчивината я задави. Една сълза се отрони самотна и капна върху снимката в скута й. Спомените отново нахлуваха в живота й.
- Мамо - едно тихо гласче я изтръгна от мислите й. - Защо плачеш?
Русокосо момиченце стоеше до нея и я гледаше с тъжните си зелени очи. С неговите очи.
- За нищо, миличко, за нищо.
Прибра снимката обратно в джоба си и прегърна момиченцето. То бе единствената причина тя да продължава да живее, да се бори.
А на следващия ден спомените пак щяха да я преследват...
© Марти Петрова Стефанова All rights reserved.
- 5
