Лятото умираше и зимата го погребваше. Но то продължаваше да напомня за себе си с мързеливите слънчеви лъчи, продължаваше да крепи надеждата, че ще се върне, че ще бъде още по-прелестно.
  Но дори лятото да умираше, спомените продължаваха да живеят. С тях останаха и мечтите, и гларусите. А морето... дали не му липсваха наперените гларуси, а детският смях и всичката глъчка, която съвсем до скоро заглушаваше плисъка на вълните? Дали не тъжеше, че е само? О, на нея със сигурност й липсваха! Тя толкова много обичаше морето, че дори и през студените дни прекарваше по няколко часа при него. Радваше се на цвета му, а очите й... те толкова напомняха на неговия...
  Беше вторник, поредният студен зимен ден, някъде към обяд. Тя стоеше сама на плажа и се беше загледала в безкрайната морска шир. Затвори очи, заслуша се в приказката на сините вълни и остави соленият морски вятър да я погали.Морската приказка беше толкова вълшебна и омайваща.
  Вълните й разказваха за едно момче, което също като нея обичало морето и искало да живее под водата. Един ден неговото желание се сбъднало, мечтата му се сбъднала - нямало нужда да поема дъх...
  Картините оживяваха в съзнанието й. Но когато отвори очи, осъзна, че е сама, а си беше припомнила толкова неща за лятото.
  Но уви - то умираше за пореден път...