Спомен

Спеше спокойно той, докато не го събуди поредният взрив. Отвори очи и погледна плъх тичайки из помещението. Той тръгна след него и го хвана, рече ми:

-Синко? - извиквайки се, - само да се бе родил по-рано и да бе видял каква храна имаше преди големия взрив, истинска храна, а сега ядем плъхове.

- Ще ми разкажеш ли, татко? - рекох аз.

И той започна да разказва за времето преди взрива:

- Живеехме в красив, нормален Свят. В големи градове, красиви села, прекрасна природа и вкусна храна. Животът бе прекрасен.

И запали огън, сложи мишока да се пече и продължи.

- В началото никой не вярваше, зажадня желанието за пари, но после парите не бяха важни, зажадня желанието и за власт, увеличиха се убийства и ставаше грозно, властите криеха данните за това, не казваха Истината. - Обърна плъха и пак продължи: - Войни, грабежи и смърт започна да се сее, намаляха и всички блага по прекрасната Земя, хората започнаха да гледат само себе си, да оцеляват, без да мислят за другите, толкова много войни промениха всичко.

Плъхът бе готов и го разряза на две, изчиствайки го, даде едната половина на мен, а аз бях щастлив. Продължаваше да разказва за истинската храна:

- О, да! Храната бе прекрасна, имаше вкусни растения и животни. Обществото бе постигнало много, но всичко започна да загива - разказваше той с насълзени очи. - Животът излезе извън контрол, започнаха да изчезват животните, растенията, водата, водата намаляваше. - Разплака се, но продължи. - Ах, каква вода имахме, чиста, това, което сега пием, не е вода. - Но с ръка на сърцето ми каза, че сме виновни ние. Аз го запитах:

- Ние ли, какво сме напривли ние?

А той рече:

- Просто се родихме като хора и не се опитвахме да попречим, да променим нещо, не мислехме за бъдещето. За всичко бе виновен човекът, та - да, ние!

Тогава разбрах, че Еволюцията бе спряла своето развитие. Татко казваше, че преди хиляди години хората живели по пещерите, както ние го правехме днес. Чу се нов взрив и битката и разхрухата продължиха. Болестите, заразите се увеличаваха. Бе пълно навсякъде с разложени трупове. Татко казваше, че преди години мъртвите са били погребвани, а сега нямаше кой да го прави. Чу се нов взрив и след секунди в пещерата нахлуха някакви хора с оръжия. Започнаха да стрелят и убиха татко, простреляха ме и това бе последното, което помня. Нямаше вече взривове, но бяха останали малко същества, както ми казаха. Погледнах небето и то бе прекрасно и ярко жълто, както си го помня, но татко казваше, че преди било синьо и много по-красиво.