Съзнателният ми живот премина от преход в преход, от криза в криза, от опашка на опашка. Все чакаме, все се надяваме, все уж този път ще ни се получи и уж сме си взели поука и все на няколко години се оказваме отново на стартова позиция.

Усещането е като, че ли си един от онези хамстери, които не спират да се движат и да се въртят в едно колело. Вървиш, не спираш, усилваш – намаляваш темпото, времето минава в движение, годините летят и се обръщат и установяваш, че си си все там, на онова място, от което си тръгнал преди толкова години, само дето умората вече е голяма, бръчките са повече и надеждата е на критичния минимум.

Не спирам да се чудя, защо се получава така. Едва излезем от едната криза в нямане, в недоимъци и липси на всички нива и сякаш нещата започват да се оправят и започваш да я отпускаш тази душа, да дишаш по свободно, да кроиш планове, да спиш спокойно, да се усмихваш и след 3-4 години бам! всичко отначало, и някак ти изниква аналогията с оня виц за българите и пъкъла, че нямало нужда от дявол-пазач, знаете го.

Какво не ни е наред?!? Мразя генерализацията и обобщенията, че ние българите сме….еди какви си, защото познавам хора, имам приятели, които са прекрасни хора на първо място, прекрасни професионалисти, умни и разумни хора, познавам и от другия тип /т.нар. бай Ганьовец/, но все си мисля, че първите са повече и въпреки всичко….си седим все на това място, около нас природен рай, а в нас социален ад.

Последните месеци в главата ми отеква една дума „справедливост“, което по точно звучи така „Имало едно време една Справедливост…..“, имало, защото вече я няма.  Всички сме свидетели на това, на всички нива. Дали, нейната липса не води до всички проблеми в обществото ни и до изграждането на сегашния манталитет на хората или е обратното, манталитета и проблемите ли направиха така, че тази дума да бъде лишена от тежест и смисъл? И ако справедливостта е вече забравена или изчезнала, дали тогава думите на Имануел Кант ще се окажат верни – „ако загине справедливостта, човешкият живот няма да има вече никаква стойност“

От друга страна някой ще каже, че справедливостта е субективно понятие, справедливостта за един човек е несправедливост за друг. Справедливостта на едно общество не е справедливост, според традициите и културните ценности на другото… и това може да продължи до безкрай, защото всеки мери от собствената си камбанария и шарен свят – мнения разни.

Но, ако до справедливостта наредим морала и правосъдието картинката сякаш се изяснява. Ако знаеш, че извършвайки нещо, което от законова и морална гледна точка не е правилно, и ако знаеш, че ще трябва да си понесеш последствията справедливо спрямо това, което си извършил, и че накрая ще стигнеш до там, че това безкрайно небе ще се ограничи до изглед през малко прозорче за определен отрязък от време, за години напред без значение материалното и социалното ти положение, дали няма да се замислиш преди да предприемеш нещо подобно.

Аз вярвам, че да! Може да звучи наивно, утопично, детинско, но вярвам, че ако всеки си получава справедливо наказанието за стореното, без значение дали може да си позволи най-добрите адвокати в страната или не, надеждата ще започне да се връща сред хората и справедливостта ще добие онзи смисъл, който са вложили преди толкова много години, по едно и също време, в две различни точки на планетата – Сократ и Конфуций, че хората си дължат взаимно нещо, и че дори на най-силните не е позволено всичко.