Среднощни джаз вълнения.

Тихо свири джаз. Ноти танцуват на повърхността на локвите. Тоналности, потопени в кал, се разливат и полепват по всичко наоколо. Там, на ъгъла, до онази тухлена сграда един мъж свири своя тъжен джаз. Акомпаниран само от лъч лунна светлина и ръмящи дъждовни сълзи.
Саксофонът се извива като пластично женско тяло в ръцете му. Пръстите му треперят, ту силни и решителни, ту плахи и нежни, докосвайки златисто бляскавите форми. Лампионите светят нависоко, начумерени от дъжда и сякаш се накланят, за да осветят танца си. Разчуствани светлинни емоции.
Наблюдавах уличната сцена, държейки своя коктейл от капки звук. Запалих цигара с горещата страст, витаеща във влажния топъл въздух. Исках да чуя единствено мисълта си. Китари, Сакс и Бас. Перкусии, пиано. А зад този фон стои дрезгав мъжки глас, гласът на любовта ми. Акцентът на вечерта.
Непредсказуеми нюанси, звукови картини. Напрегнато неясни, натоварени и разтоварващи абстракции пронизват тишината и рисуват в тъмнината мигове от настоящето.
Разтворих прозорец от ненужни, натоварващи размисли, за да усетя мелодията по-силно. Черни ноти в бяла светлина се качиха по перваза на тесногръдието ми и затропаха там като палки заедно с капките дъжд. Лампионът отразяваше меката си светлина в ламаринената преграда на сърцето ми. Всичко онемяваше бавно.
Музикантът там в ъгъла, опрян на тухлената стена, все още милваше тялото, а то стенеше в най-красивите тонове. Дори емоциите се стопиха, превръщайки се в капки и се разтанцуваха по кожата ми, по устните ми, желаещи, отпиващи.
Засмях се в ритъм с джаза. Най-наивно се усмихвах под дъжда. Стигнах близо до саксофониста, закрита от голям чадър на точки. Мокрият дъжд нападна червената рокля, обгърнала тялото ми, но не успя да стигне до старателно направената ми прическа. Бях красива.
Влязох в сградата. Качих се на третия етаж - таванския, където влагата беше вечна спътница на въздуха, както мухълът на стените. Продължих да се смея. Той беше уличен музикант, а аз... аз бях влюбена в джаза. Хилядите стълби нямаха значение. Мухълът беше някак си дори симпатичен, като незавършена татуировка на стената. Влагата не пречеше, тя се изпаряваше от топлината на въздуха.
Легнах на леглото. Нищо не пееше вече, само саксофонът... беше толкова късно.
Поставих коктейла на шкафчето до леглото. Ледът се топи като музика в чашата. Надникнах отново към тухлената сграда. 
В стаята всичко бе прокудено. Остана само капка уличен джаз. Контрабасът до леглото бе стар, а роялът - прашен и така му отиваше! Заслушах се отново в приказката от ноти. Бе неповторима.
Сякаш всичко тази вечер бе джаз. Сякаш няма да съмне.
А светът ни е пълен до дъното... с музика, със среднощни вълнения.
Нощта се е скрила отдавна зад ъгъла. И чака да отминем, да дойде друг... и той също да се влюби в джаза. И с мокър саксофон да прекоси площада...

[В текста са вкарвани цитати от други произведения за постигане на тази цялостна картина.]