Вървя, вървя... боса, в разкъсани дрехи, с отчаяние в очите и свити в юмрук ръце ... а тълпата е около мен, но някак си... защо е толкова безлична? A може би аз съм безличната? Или съм невидимата? Не... аз съм мислещата, страдащата, поучаващата... аз съм тази, която знае какво иска и кое е правилното, такава е моята позиция във въпросната безлична тълпа.
А защо всички са тъй студени и груби? А може би и егоисти? И знаеш ли... по този начин те живеят добре, доволно... а аз? Те дори не виждат раните по голото ми тяло, дошли от постоянната борба... за нещо... което може би някога си е заслужавало. Да, падала съм и продължавам да го правя. Казват, че е важно да се изправиш... но не е ли по-важен начина, по който го правиш? С наведена глава, прегърбен и оскърбен? Геройство ли е? Не мисля...
Скоро отново паднах в най-дълбоката яма. Драпам, стържа с нокти, потича кръв, напукани устни... И всичко това, за да се върна по пътя, който ме доведе дотук...