Среща

Марина се приготвяше за срещата с такова внимание и сериозност, каквито проявяше само в работата си. Беше сърдечен хирург и поради това си призвание, от страх да не нарани сърцата на мъжката половина от човечеството, не беше се обвързвала с никой сериозно. И сега приятелката ù беше организирала среща. Съдейки по информацията, която имаше за него, не беше сигурна, че иска тази среща, но реши да отиде. Бил кинаджия, каквото и да означава това в тези среди, много арт и други подбни абревиатури, които беше използвала нейната близка. Излезе от дома си, повдигна леко брадичката, за да подсети и себе си, че ù трябва самочувствие в този момент, и се запъти към ресторанта, в който трябваше да се срещне с въпросния мъж. Поогледа се и седна. Ядоса се на себе си, нали беше дама, а пък е първа? С тази нейна точност… поне сега можеше да закъснее. След като два пъти отпрати сервитьора с извинението, че чака някого, реши най-после да си поръча домати с моцарела и чаша бяло вино. Усети тръпчивия вкус на виното, моцарелата беше малко суха, но босилекът оправяше вкуса. Не разбра кога е свършило виното. Поръча си втора чаша, отпи бавно и реши, че виното не е така тръпчиво. Изпадна в мисли, на които се усмихваше. В един момент дойде и кинаджията. Той поръча също бяло вино, някак естествено потръгна разговорът: обичал планината, тихи морски плажове, любовна поезия и цветя. Марина откриваше толкова общи неща, смееше се доста по-силно от обикновено, без да се притеснява дали е подходящ моментът, или дали е уместно да споделя лични неща с непознати. Откри, че са родени на една и съща дата, значи и зодиите им съвпадаха. Поръчаха още вино, коментираха последната театрална постанова, която за щастие бяха гледали и двамата. Дори откри, че и на двамата детството им е преминало в Пловдив. С умиление си спомниха как любомото им място са руините в стария град. За първата целувка в четвърти клас, пак на това място. За това как с часове са седели под прозорците на музикалното училище, за да слушат как свирят и пеят децата. За неосъществената мечта да учат там. Марина разказа така колоритно за малиновото сладко, което е приготвяла баба ù. И за това как в желанието си да сподели колко изкусна готвачка е нейната баба, тайно е изнасяла от сладкото. Подреждала бурканчетата от него на пейка и е предлагала на минувачите да го опитат. Тези спомени и разкази много сближаваха тези двама непознати. А дали бяха непознати наистина? Марина се вгледа в очите на мъжа пред себе си – да, тези сини очи, с по-тъмни точици около зеницата, струваха ù се така познати. Не грешеше, в тях прозираше несигурност и самота, тя познаваше тази самота. Гола, осъзната и нейна, много нейна. Жената се отдалечи и затвори очи. В този момент чу гласа на сервитьора, питаше я дали желае още нещо. Когато вдигна глава и отказа, разбра че е  сама на масата.

Имаше една празна бутилка вино, с една чаша и една чиния с два резена домат и две парчета моцарела. Кинаджията така и не беше дошъл. Марина седеше сама на масата и осъзна, че е имала среща със самата нея, със своите спомени, с детството си, с неосъществените мечти и копнежи. Тук, в този ресторант, тя откри себе си, спомни си, че не цял живот е била сърдечен хирург и това да пази на всяка цена сърцата на мъжката половина не е чак толкова важно. Все пак има хора като нея, за да им връщат целостта отново. Плати сметката, пусна косите си и излезе навън. Хладният вечерен полъх я обгърна и тя се засмя. Не беше нужно да повдига брадичката си, самочувствието ù се усмихваше, приседнало удобно на рамото ù.