Слънцето яростно прежуряше и  жените, които се щураха из селското гробище търсеха прохлада под побелелите от прах дървета. Беше Задушница и малкото останали в селото хора почитаха своите покойници.  Повечето гробове бяха с изгнили и почернели от дъждовете, и слънцето кръстове, и в морето от стари гробове се открояваше един. Гробът на Страхил… От  заградената от боядисана в бяло ограда се извисяваше висок паметник от черен мрамор. От него гледаха очите на млад мъж, изсечен в него. От същия мрамор беше и малката пейка, на която седеше възрастен човек, който не откъсваше очи от паметника.

         -  Вземи, Стояне! Вземи да му се намери на моя Дамян. - гласът на жената стресна стареца и го изкара от мислите му.

         -  Бог да го прости, Дамян! Възрастният човек гребна от свареното жито нашарено с малки бонбончета.

         -  Колко години минаха? – жената погали издяланото върху паметника лице.

         -  Тази пролет направи дванадесет. Минава времето… Минава ама не заличава. Тоя огън не гасне! Душата ми изгоря, на въглен стана и тлее… - една сълза се търкулна по нарязаното от бръчки лице и се стопи в нажежената от слънцето земя.

         -  Не гасне, Стояне! Рожба се не прежалва! Айде, остани си със здраве.

          Старата жена придърпа черната кърпа над очите си и остави стареца с мислите му, и те запрепускаха назад във времето. Десет години с неговата стопанка нямаха рожба. Де що бяха чули за врачка и баячка бяха ходили. Колко билки изпи неговата Бойка, колко ръце й бяха разтривали корема, докато се захване бебето. Девет месеца лежа за да го износи и когато дойдоха болките, два дена се мъчи докато роди. Роди се голямо, здраво момченце, но вместо да се радват на дългоочакваната рожбичка, домът им бе почернен. Родилката не можа да надвие треската, която я събори и няколко дена след раждането тя издъхна. Няколко седмици той не искаше да види детето и неговата сестра се грижеше за новороденото, но един ден тя го беше оставила в люлка на двора и малкия почна да плаче. Стоян се надвеси над него и когато мъничето го погледна, той видя очите на неговата Бойка. От тук насетне той го не остави никога повече. Отхрани го с козе мляко и малкия Страхил израсна силно и здраво дете. Стоян започна работа, като шофьор в града и гледаше сина му да не е лишен от нищо. Когато детето отиде в града да учи, той почна да работи и на частно. Копаеше градини, косеше ливади и всяка една стотинка се събираше за Страхил. Детето му се отплати, като завърши гимназия с отличен и го наградиха със златен медал. Стоян не можеше да си намери място от гордост и когато сина му реши да учи за доктор в столицата, възрастния човек го поощри, въпреки, че вече усещаше годинките и му беше трудно да работи, като преди. Страхил беше приет медицина и при всяка ваканция в селото се прибираше все по-възмъжал. Възрастният човек търсеше в сина си слабичкия момчурляк, който изпрати в столицата с една избеляла торба и окъсели панталони, но насреща му стоеше истински мъж. Мъж, който го гледаше с очите на неговата Бойка и който топлеше загрубялото му от житейските бури сърце. Беше започнала последната година на обучение и на Стоян му беше по леко, тъй като му се виждаше края. Но, съдбата си беше наумила друго. През съзнанието на стареца премина, като огнен бич спомена за онзи ден. Деня, в който искаше земята да се разтвори под нозете му и да го погълне. Спомни си нацъфтелите вишни в двора и пощальона, който тичаше към него. Смачканата телеграма в ръката му в която пишеше, че неговия Страхил е бил претърпял злополука и трябва да отиде в София, за да прибере тялото…

          Свиренето на вятъра в боровете над гробищата събудиха стареца. Той отвори очи и в началото не можа да разбере къде е. Около него беше тъмно и единственото, което чуваше беше свистенето в гората. Огледа се и видя паметника и потъналите в мрак гробища. Въздъхна тежко и погали студения мрамор.

       -  Ех синко…Къде си? Пак ли да се прибера самичък…

Надигна се от пейката, направи две тежки крачки с изтръпналите от дългото седене нозе и тогава зад гърба си чу гласа, за който дванадесет години копнееше.

       -  Тук съм, татко!

Стария човек се разтрепери и се обърна. На пейката зад него седеше неговата рожба, неговия Страхил! Сълзите на стареца рукнаха и той прегърна загубеното си чедо. Опита се да каже нещо, но сякаш невидима ръка беше стиснала гърлото му.

       -  Чака ни дълъг път, тате. Мама ни очаква. Готов ли си?

Стареца кимна с глава и погали сина си. Беше готов…