Да размием сляти устни, сластно впили се в живота и да сътворим мига от непотребните останки на съзнанието! Да отпуснем сетивата си, за да предвкусваме още и още от несбъдналите се тревоги на покварата... За да го оценим като бленуваното благоволение на настоящето. Като приказно стълкновение между неизбродените пътища на познанието и нетленното безбрежие на желанията...

Напъпилата пролет докосва крехките ми опити да преодолея стоновете на нощта. Още малко и ще се справя!

Ръцете ми не ме слушат. Опитвам се да ги насоча към черно-белите ребуси на пианото, но измъчените ми сетива не смогват да се преборят с посланията на епохата. Редно е да разблудкам праха от библиотечните рафтове и да разбуля първопричините на сътвореното... Отмятам го като постижима реалност за утре и се впускам в очакващото ме...

Навън ме блъсва шумен булевард, прашни стъпки затлачват и без това изтерзаните ми дробове. Закашлям се, което ме подсеща да си купя цигари. На ъгъла се е събрала най-непосилно съчетаемата компания, която можете да си представите: зъболекар, заварчик, балерина, стюардеса и продавачка на вестници. Чакат мен - от неизвестно кога. Сигурен съм, обаче, че е доста отдавна, защото разговорът е в разгара си, а тези хора трудно общуват първите половин-един час. Като че ли имат нужда да се настроят и да „засвирят" в една тоналност. А аз играя ролята на камертон, но този път някой е взел нещата в свои ръце...

***

Опушеният бар ни поглъща с жадна порочност. Време е да се отдадем на заслужен запой. Делим се по двойки, не, че не сме се разменяли понякога, но напоследък се заформихме трайно. Аз съм с вестникарката и в следващите няколко часа ще се осведомя за всичко, което се е случило в държавата ни през последните дни...

• - Милене, айде брато, сефтето! - напира докторчето и примлясва доволно. Протягам вяло чаша и се потапям в кръшните движения на балерината. Двамата със заварчика - Румен са се впуснали в лудите ритми на дансинга. Обичам първичните проявения във всякакви форми. Румен я притиска настойчиво, а тя го отблъсва с финес. Не мога да не си я представя сред дузината ръце, които всеки ден я подхвърлят насам-натам по сцената... А Румен е грубиян, мъжкар и я владее изцяло или поне на такива мисли ме навява покорния поглед, с който тя от известно време го гледа.

Спирам да се правя на психолог и се отдавам на мига. Спиртът се разлива по тялото ми, отпуска сетивата и взорът ми вече не е търсещ, започвам да консумирам случващото се - без да му преча, събитията сами ще се наредят и ще потеглят във вярната посока...

***

Някой ме побутва по рамото и прекъсва барабаненето ми по масата. Жалко, тъкмо се опитвах да си представя как би звучал Шуман във фолк аранжимент! Обръщам се и премрежено фокусирам кръглата физиономия на спътницата ми. Поканва ме на блус, ако мога така да нарека извратените извивки на съчетанието между стържеща китара и хибридното образувание от балкански мотиви, които натежават в пространството. Изсулвам се. Краката не ме слушат, но подкарвам в такт. Никога не съм можел да танцувам добре, но на толкова чашки май не ми личи особено. Хвърлям поглед към масата. Докторът и Ваня - стюардесата май пак спорят за нещо. Чакам втренчения й поглед, за да се включа и аз, защото иначе ще се скарат. Винаги става така преди полет. Тя пътува често, а той я ревнува безумно, защото е красива и добра... и сексапилна. А аз съм неудачник, защото ми се падна най-невзрачната! Ама как ме е стиснала. Чувствам се като пеленаче в ръцете й. Гушкам се в топлите й обятия и ме лъхва спокойствието на познатото усещане за притежание. Докато се люшкаме в унисон, се питам как ли ще прежали раздялата ни...

Ето го втренченият поглед. Услужливо се присламчвам към спорещите, с надеждата този път да бъдат оценени усилията ми... харесвам Ваня от момента, в който я видях за първи път! Само че тя избра да играе на сигурно...

• - ... и как мислиш да я караме? - кървясалите очи на Пламен святкат с неприкрита ярост - Ако знаеш колко пациентки ми минават на ден през кабинета? Да не мислиш, че си единствената?! Хайде, върви... удобно ли ти е да го правиш в самолет, а, не ти ли е малко тясно в пилотската кабинка...
• - Защо ми причиняваш това? - още малко и от очите й ще потекат сълзи...

Бързо се ориентирам в обстановката, грабвам Ваня и я завъртам на дансинга. Докторчето се хили победоносно и отпива в моя чест. Сигурен съм, че подозира за чувствата ми, защото демонстрира надмощие всеки път, когато се опитвам да завържа някакъв разговор с нея...

***

Допивам си. Сам съм. Румен навярно отдавна се наслаждава на прелестите на половинката си. Така и не разбрах кога си тръгнаха. Мъжко момче! Поне не се прави на идиот.

Още ме е яд на Доктора! Тази вечер За първи път му фраснах един в ехидната муцуна. Не, че искам да се правя на мъж, а и не обичам насилието, но ако имаше малко мозък в главата си, нямаше да ме предизвиква по този начин.

След танца Ваня ме помоли да излезем на въздух. Поседяхме малко без да си говорим, загледани в цветните отражения на рекламите във водоскоците пред заведението. Пушихме и мълчахме. Исках да я запитам нещо тривиално, но някой връхлетя отвътре и я събори на земята. Докато се усетя, Доктора беше успял да я разголи и я лигавеше, без да обръща внимание на виковете й да спре. Призля ми! Заритах го и в момента, в който се изправи, го ударих с цялата си злоба. За секунди мернах объркания му поглед. Имаше толкова болка и съжаление, че сигурно щях да спра, ако ръцете ми не бяха поели по създадената вече инерция. Довърших вечерта с един замах - приятелството си с Ваня също...

Тя го повдигна от земята и го поведе към изхода. Не ме погледна. Това беше последното ни излизане заедно. Прочетох го по движенията на ръцете й... ръцете говорят и казват повече от очите...

***

Не ми пука за Доктора! Няма да ми липсва особено. Само къде се запиля бърбораната?

По дрехите имам трева и пръст, а в косата си напипвам някакви боклуци... и панталонът ми е откопчан...

Не помня как се разви вечерта... а и няма кой да ме просветли... Сам съм!

Чакай да помисля... Утре трябва да отида до библиотеката. Да, спомням си, че Шуман беше писал някакви писма на някого... ето го ключа! Може и да се получи, ако го усетя... Та той се е самоубил!

Допивам си...

Вече не съм сам! Пръстите ми барабанят по дървения плот на бара. От ъгъла ми припява виолончелото, ето, сега ще се включат медните... ред е на дървените... така... още малко... и аз съм на ред! Музиката се влива във вените ми, разпуква в окончанията на всеки един нерв... чийто край е някъде в пръстите ми... и аз се вливам в потока от нетленни повествования, закодирани във всеки тон от партитурата...

04.04.08

Пловдив