Jan 3, 2010, 5:51 PM

Старият господин

887 0 0
2 min reading

Старият господин обичаше този инструмент. Свиреше от дете на него. Виолончелото - тази голяма цигулка - беше живота му. Конкурси, концерти, отличия, грамоти, всичко беше тук в тази стая - по стените, пианото, столът в средата и скринът с голямото чекмедже...

И сега беше тук - в музикалната стая. Свиреше. Лъкът бягаше по струните и се лееше тиха мелодия.

Все по-често в стаята оставаше и малкият му внук. Голямото чекмедже се изваждаше. Слагаше се на пода и детето започваше своята игра. Изваждаше и прибираше предметите от там. Всички му бяха интересни. От друг свят, като че ли. Най-много харесваше една значка - голяма, с непознати знаци и рисунки. И сега, когато я откри, я взе в ръце и стана.

- Дядо, моля ти, спри за малко. Разкажи ми пак за значката.

Старият господин спря да свири. Остави инструмента и взе значката. Погали я. Взе детето на коленете си и започна да разказва:

- Знаеш ли, когато бях малък, бях с очила. Дребен бях и много стеснителен, а бе, страхлив си бях. С никой не се карах. Не играех с децата на топка или други детски игри. Странях от тях. Те ме плашеха. Подиграваха ми се. Често в училище ми вземаха някоя вещ от чантата. Не казвах на никого. Не се оплаквах. Страхувах се от тях.

Баща ми беше  атомен физик. Един от първите, които искаха да разгадаят тайните на атома. Работеше в лаборатория, но се разболя. Разболя се тежко. Големите казваха, че е облъчен. Не знаех какво означава това. Само знаех, че татко е в болница и бавно умира. Тогава, в  болницата, той ми даде значката - да я пазя за спомен от него.

Един ден в училище пак ме обградиха момчета. Блъскаха ме. Дърпаха ме, а едно от тях ми извика , че нямам баща, че той е избягал  далеч от мене, защото се срамувал, че синът му е такова нищожество и издърпа значката от ревера  на сакото ми. Блъсна ме силно и аз паднах на земята.

В първия момент се свих. Уплаших се, но после в мене нещо забушува. Скочих и го ударих. Силно го ударих и, спомням си, виках. Силно виках да ми върне значката, че тя ми е от татко, че татко умира, че не се страхувам от него,  от никой не се страхувам и че искам да ме оставят на мира. Да не се подиграват, да не се закачат с мен. Всичко стана толкова бързо и никой не очакваше  от мен това, което направих. Взех значката и я закачих. После си тръгнах. Никой не се обади. Никой не ме спря.

От този ден, вече не ме закачаха, а аз, аз свирех. Започнаха концерти, турнета. Имах виолончелото. То ми даваше всичко и аз на него отдадох  пък живота си. Сега, дай да ти закача значката. Тя ме направи смел. Нали беше от татко...

Детето се заигра пак, а старият господин отново прегърна виолончелото и лъкът се плъзна по струните. Засвири.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Харита Колева All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Любовен случай 🇧🇬

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...