Старият господин обичаше този инструмент. Свиреше от дете на него. Виолончелото - тази голяма цигулка - беше живота му. Конкурси, концерти, отличия, грамоти, всичко беше тук в тази стая - по стените, пианото, столът в средата и скринът с голямото чекмедже...
И сега беше тук - в музикалната стая. Свиреше. Лъкът бягаше по струните и се лееше тиха мелодия.
Все по-често в стаята оставаше и малкият му внук. Голямото чекмедже се изваждаше. Слагаше се на пода и детето започваше своята игра. Изваждаше и прибираше предметите от там. Всички му бяха интересни. От друг свят, като че ли. Най-много харесваше една значка - голяма, с непознати знаци и рисунки. И сега, когато я откри, я взе в ръце и стана.
- Дядо, моля ти, спри за малко. Разкажи ми пак за значката.
Старият господин спря да свири. Остави инструмента и взе значката. Погали я. Взе детето на коленете си и започна да разказва:
- Знаеш ли, когато бях малък, бях с очила. Дребен бях и много стеснителен, а бе, страхлив си бях. С никой не се кар ...