стая1 бебе номер 18 s.c.
1 min reading
Стаята е малка, боядисана в жълто-кремав цвят... води се вип... а аз се чувствам толкова малка в огромното ортопедично легло... и толкова ме боли... сякаш някой е разкъсал вътрешностите ми на хиляди малки парченца и забива нажежени шишове във всяко едно от тях... Господи,така ли трябва да те боли, когато създаваш нов живот? Наказание ли е или благословия? Единственото нещо, което не чувствам от тялото си, са краката ми... изтръпнали са... дали ще мога да ходя отново? Кой ден е днес? Колко ли е часа? И какво, по дяволите, са направили с мен? С лек ужас поглеждам надолу към тялото си, но не виждам кой знае колко много... от единия край на синята ми болнична нощница се подава тръбичката на катетъра, по който бавно се плъзва жълтеникава течност... някъде много дълбоко вътре в тялото си усешам леко парене... опитвам се да се размърдам, но ужасно боли... навсякъде... дочувам леко шумолене под мен... ръката ми бавно се плъзва под ношницата... да, точно това е, което си мислех... освен болката, ще трябва да търпя и унижението да нося памперс... а си мислех, че само бебетата носят... Изведнъж вратата се отвори с трясък:
- А, събудила си се вече... я виж кого ти водя...
Синя метална количка и в нея... най-красивото бебе на света, най-красивото... смуче си пръста... и се криви наляво и надясно.
- Голяма мома, четири килограмова...
На количката залепен лейкопласт и на него пише стая 1 бебе номер 18 s.c...
На ръчичката и розова панделка с пластмасово кръгче... пише 18... на моята ръка също... по това да се познаваме... да не ни объркат или изгубят... не мога да и се нагледам... чакам да отвори очи... най-после... погледна ме... очите и са тъмно сини... теменужено сини... очите на баща й... все едно той ме гледа и ми говори: спокойно, мамче, всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, хайде, усмихни се... усмихнах се... дори не усетих иглата, която се заби в дупето ми...
- Ето, видя ли, че не боли...
Боли, ама си заслужава :))
- А, събудила си се вече... я виж кого ти водя...
Синя метална количка и в нея... най-красивото бебе на света, най-красивото... смуче си пръста... и се криви наляво и надясно.
- Голяма мома, четири килограмова...
На количката залепен лейкопласт и на него пише стая 1 бебе номер 18 s.c...
На ръчичката и розова панделка с пластмасово кръгче... пише 18... на моята ръка също... по това да се познаваме... да не ни объркат или изгубят... не мога да и се нагледам... чакам да отвори очи... най-после... погледна ме... очите и са тъмно сини... теменужено сини... очите на баща й... все едно той ме гледа и ми говори: спокойно, мамче, всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, хайде, усмихни се... усмихнах се... дори не усетих иглата, която се заби в дупето ми...
- Ето, видя ли, че не боли...
Боли, ама си заслужава :))
© Ивелина Димитрова All rights reserved.
