Страх ли е мазохизмът или начин на живот?

Хора сме, следователно правим и грешки. Грешки, за които в даден момент от живота си съжаляваме, че сме допуснали. Но неразривно с това понякога ги повтаряме отново и отново, като чувстваме същата болка, нервност и тъга както преди. Това прави ли ни мазохисти? В днешно време тази дума е  популярна и често използвана. Много пъти съм се замисляла дали съм мазохист. По простата причина, че не веднъж съм повтаряла едни и същи грешки с ясната представа, че след това ще ме боли, ще плача и ще съжалявам за съществуването си. Но какво мамка му ме подтиква да се наранявам по този начин? Дали е мазохистът, криещ се тайно в душата ми? Не знам и това ме побърква. Не искам да живея сиво и еднообразно. Копнея за щастие, любов и топлина както бедното дете от улицата за топъл обяд. И въпреки всички тези мои желания, единственото което правя е да се наранявам, като повтарям стари грешки, които в никакъв случай не би трябвало да допускам. Не мисля, че съм единствената объркана от тези тъй дълбоки размисли. Светът е пълен с хора някои, от които са осъзнати мазохисти, а други живеят в  един изкривен свят, самозалъгвайки се за същността си. Дали просто съм  неосъзнат мазохист? Може би още се люшкам между мазохизмът и копнежа да изживея нещо като във филмите където животът ти е перфектно написан и предначертан сценарий. Срещаш половинката си от първия път, жениш се. След време раждаш 2 деца и остаряваш в един прекрасен и уютен дом с човекът, който те обича по същия начин както и в началото. Дали това не са просто едни фалшиви идеали, които всъщност са далеч от суровата и жестока истина, наречена живот? В реалността  не срещаш любимия от първия път, а след много лутане, доверяване на погрешните хора, плач и самосъжаление. Жалката истина е, че в истинския живот не много хора получават шанса да живеят като във филмите. Нека се съгласим, че след всяка романтична комедия си пожелаваме happy end-а да се случи и на нас. И от тук започват шибаните напразни надежди. Срещаме човек и си мислим, че той ще е любовта, но се оказва, че просто не е правилния. Вместо да продължим напред, ние се вкопчваме в този индивид, мислейки че по- добър няма да намерим. Очакваме сдобряване като в поредната сапунка където се целуват  под  дъжда, прощават си всички лоши думи и се женят.  И така компромис след компромис, грешка след грешка ние се превръщаме в мазохисти. Боли ни, но отказваме да прекратим болката си. Искаме щастие, очакваме любов от отсрещната страна, а получаваме безразличие и студено отношение. Мислим си, че разсъждаваме трезво, казваме си, че това не е правилно, но все пак постъпваме по най- глупашкия начин само защото сме изплашени от това, което предстои да ни се случи в бъдеще. Чувстваме  се по- сигурни, ако направим същата грешка, защото в крайна сметка знаем през какво ще минем тъй като вече сме извървели този път. И от едни неосъзнати мазохисти, ние се превръщаме в съвсем осъзнати мазохисти. Тук никой не е способен да помогне. Сами трябва да си помогнем. А у мен набира желанието да живея нито като осъзнат, нито като неосъзнат мазохист. Просто като нормално човешко същество. Не ме е страх какво следва в живота. Готова съм и ще поема с пълни шепи предстоящото, защото не повтаряйки стари грешки, то със сигурност ще бъде чудесно, а аз нямам търпение да изпитам отреденото ми от съдбата.