Да готвиш Боб е изкуство. Разбрах го, когато започнах да се изявявам като домакиня. Възприемах готвенето като игра. Свекървата реши ли, че ще готви снахата, тоест аз, започваше да ми подготвя продуктите. Изваждаше още в ранни зори продуктите - чушка, малка глава лук, едно доматче, лъжичка червен пипер, две лъжици брашно, магданоз и най-важното джоджен.
Е, бясно ми става, когато насабахлями рано стана да пийна една водица, а после отново ми се ще да се изльовря в леглото, а тя вече се е представила като свекърва... Мърморя си с неуважение към нея в среден род - То, не се спира да си измисля как да трови снахичката си.
И да, права ще е - льоврене ще е, когато зная, че на обяд ще дойде мъжката част от семейството и ще очаква младата снаха, булка, да поднесе топло йедене, пък каквото и да йе то, мама му.
И... пепел ми на уста, че говоря така грубовато.
Ей на... събуждам се за водица и гледам върху дъската за хляб наредени продуктите, отстрани препълнена паница с боб. Точно 300 грама, за да се изпълни тенджерата за 5 главни човеци. Доядя ме, ала нали съм добрата снаха, реших ще сготвя, но ще е за последно с такива задкулисни команди от подредени зеленчуци.
Затова, сложих бобът да се свари, докато подремна още малко. Докато дремя на пресекулки, и се поразбуждам, за да не го загоря, разбрах че квантовите физици са прави - загорих го. Загорих триста грама боб. Събудих се от миризмата на загоряло. Решението беше да се наспя или да сложа друга тристаграмова паница за обедното йедене, да му се не види.
Сложих нови тристаграма боб за варене, добавих сол, олио и отново се омързилевих. Поизлегнах се. Съумях да стана, за да нарежа зеленчуците навреме.
В крайна сметка получи се, свари се. Запържих го, притрих джоджен между дланите си, и вече напълно готов за йедене го сложих в коритото на мивката и под чучура, за да изстине. Така приятно замириса, но идеята за изтягането в леглото ми се стори по-примамлива. Доволно се мушнах под все още неизстиналата завивка, задрямах докато се появи свекър' ми, а после и мъж' ми. Доволно засънувах, тъй като щяха да оценят топлата гозба и дълго време щяха да ме хвалят пред съседите. Ласкаех се. Това ме караше да се чувствам, че съм част от семейството им. За пръв път разбирах какво е да бъдеш обичан в семейство. Нали бях сираче, подритвано тук, и тук, и тук, но и бях сираче, което действаше според усещанията си.
Не разбирах как можеха да се случват и двете - хем да си обичан, ценен, хем да угаждаш сам на себе си.
Понякога разбирах, че се намирам в два свята на любов с взаимосвързаности, и друг свят на свобода - нищо от нищо независеща.
Учителят ми по физика казваше - Дамяна, накъде се мяткаш като свободен електрон. Това изречение за мен беше щастие от "свобода", но също и част от нещо необяснимо, наречено "електрон", което като обяснение беше някаква задължителна магнетична свързаност с нещо, което не разбирах. Въпреки това бунтът ми към думата "електрон" беше по-силен, отколкото към думата "свобода".
Събудих се от гръмък глас - Ами сега? -
Скочих от леглото и литнах към кухнята... Засякох с поглед притеснените очи и свитите вежди на свекъра си.
Човекът си беше измил ръцете върху тенджерата с ухаещ боб, без да забележи, че тенджерата в мивката не е за миене, а е горещата гозба.
Прималя ми от неудобство. Вярно, че сготвих без желание... Доплака ми се - нито се бях наспала, нито бях успяла да свърша безмълвната поръка на свекърва си, за да нахраня мъжете, нито съумях да получа и двете вкупом.
В главата ми зазвънтя разкъсващо "Свободен електрон", "Свободен електрон". Този път не разделях изречението на две в отделни думи - "свобода" и "електрон".
Разбрах за себе си, че за да се чувствам свободна, трябва да принадлежа.
Да готвиш Боб е изкуство.
Винаги съм обичала боб.
© Penkova Rumiana All rights reserved.
А готвенето наистина си е изкуство. Жив език, увличаш читателя и той неусетно стига до края, а му се иска още да разказваш... Поздравления!