III

Дона

 Влакът спря и пиукането над главите на пътниците ги предупреди, че вратите се отварят. Дона отлепи очи си от  дисплея на телефона и погледна през прозореца. Бяха спрели на Пинто. Оставаха ѝ две гари само: Валдеморо и Сиенпосуелос, след тях следваше последната гара: Аранхуес. Нейният Аранхуес, в който бяха останали три години от живота ѝ. От онази  загърбена (завинаги!) част от живота ѝ, в която Олег още го нямаше. Имаше един зъл вълк единак, Калоян...

 Тръсна глава, да прогони неприятния спомен, сякаш той беше сухо листо, паднало на главата ѝ. Обърна глава към прозореца и се загледа в зелените ниви и ливади край ж. п. линията. Колко мокри, червени макове! Стотици, може би хиляди...Зеленината край нейната любима река Тахо сякаш беше полудяла от радост и тя ѝ се усмихна през стъклото. Непрекъснатите дъждове през тази пролет измъчиха чакащите слънце мадридчани, но природата ликуваше.

  Пътуването ѝ се стори дълго. Беше отвикнала да сменя два влака и автобус и да пътува час близо два часа. Сякаш бяха минали не седем, а седемдесет години, откакто го правеше всеки ден, за да стигне до работата си. Да е жив и здрав Олег, че още първата година от съвместния им живот ѝ купи Nissan-а, втора употреба, но първа радост и необходимост-и а нея, и за детето…

 Хвърли поглед към брошурката „Всичко за Аранхуес“, която от един час държеше в ръце и се усмихна иронично. Беше прочела не повече  пет реда от нея. Три години живот в това градче не ѝ бяха достатъчни да отдели три часа време да прочете по-задълбочено за историята му. Милионите туристи, които ежегодно минаваха  и спираха в това късче от Рая за ден -два, сигурно знаеха повече от нея. Все се успокояваше, че има време, че градът няма къде да отиде. Той наистина си остана там, само Дона вече я нямаше...

 Красивата старинна гара си беше на местото, прясно ремонтирана. Много годишните фрески на тавана си бяха същите, както и рисуваните фаянсови плочки по стените, но старите машинки за електронни билети- сменени с модерни и многофункционални. Ако беше художник, би нарисувала Испания така: седнала в кресло от XVI  век, облечена в рокля от XVIII  век, а в ръка- с последния модел iPad 5...

 Навън ръмеше. Дона сложи качулката на зимното яке, вдигна ципа до  брадичката и затича към  автобусната спирка. Номер едно  щеше да я спре пред квартирата на  Мяо Син.

***

–        Я! Гривата ти е руса!

–        Побеля цялата, Мяо син, затова я боядисах.

–        Браво! Сега си вече истинска лъвица, не само по зодия.

Очите на „пчеличката Мая“ бяха същите, само бръчиците около тях бяха по-дълбоки. Тениската на пъстри, грабващи  погледа райета, я нямаше. Ниската, закръглена фигурка беше увита с нещо, което Дона не можеше да разбере дали е шал, пелерина, туника, рокля, или само няколко метра лъскава,  лилава, ухаеща на домашна баница коприна.

 –Дай ми малко усмивка-прегърна я тя в отговор.-Е, и два три килограма ако ми дадеш, добре ще ни дойде и на двете...

 –Да, бе, да!-дръпна се Мяо Син и я изгледа я под вежди-От фигурата си и грам не давам, тъй да знаеш! Казват ми лекарите, че трябва да махна половината от теглото си...Как тъй, бе джанъм? Кажете ми коя прекрасна половина от тялото си да махна: предната или задната? Горната или долната? И какво ще правя после без тях?

  Дона се разсмя с глас.

 –Е, усмивката ти я дадох, - продължи сериозно „китайката“ но коремчето си-не!- Що не си си взела някой килограм от твоя украински мечок! Очаквах да те видя малко по-заоблена...

 –Ами, заоблена, ще ми се. След раждането на Вяра съвсем се вталих. Олег ме нарича Рая...от rayo (лъч-исп.)

 –Ей, че хубаво! Време беше в моя гълъбарник да влезе един слънчев лъч! Една седмица, откакто съм тук, не е спряло да вали...

 Дона заобиколи няколко кашона в коридорчето, влезе в стаята и любопитно се огледа. Скосен таван, малко прозорче. И тук едната стена беше тапицирана с кашони, които оставяха място само за кръгла маса, скрин с огледало и широко легло в единия ъгъл.

 –Заповядай на трапезата.

  Масата, покрита със синя жакардова покривка с копринени ресни и стъкло върху нея, беше наредена като за скъп гост. Български гост, или поне любител на българската стабилна закуска: тавичка с прясно опечена баница със сирене, паничка с мед, канички с кафе и мляко, купа с местни ягоди, с които се славеше Аранхуес. Дона добави към българските домакини и няколко чуждестранни „гости“: бонбони, маслени бисквити, шоколад. След това побърза да си измие ръцете, да се свие на стола до прозорчето и да си отчупи парче топла баница. На малкия перваз зад затвореното прозорче беше кацнал пъстър гълъб.

 –Обявявам десетминутно мълчание!-ухили се широко Мяо Син и се разположи на стола срещу нея-Чак след това ще ти кажа защо настоявах дасе видим тук и да дойдеш сама, без Олег.

 ***

 –Носиш ли ми твои стихове, както те помолих?

 –Принтирах ти няколко страници, Мяо Син, но  сурови още, трябва да ги обработя...

 –Последните ти неща ли са?

 –Да, от последните. Писах ги през месеците, когато бяхме с Олег на острова.

 –Искаш да кажеш-преди седем години!

 –Да, преди 6-7...

 –И са още сурови, казваш. И кой чакаш да дойде да ти ги опече, момиче?

 Дона се нацупи и отвори уста да възрази, но „китайката“ я изпрeвари:

 –Обещах твърдо да не ти се карам, като дойдеш! Млъквам и слушам! Чети спокойно, моля те...

 Дона сложи очилата и наведе глава над страниците. От кога не беше чела на глас? Пулсът ѝ се ускори както преди много (Господи, колко?) години, когато в неделя ставаше рано и тичаше към студиото на емигрантското радио Пуебло Нуево. Потъна в текста и зачете, глуха за всичко, освен за нейния (неин ли беше наистина?)  глас:

***

Няма нужда да правиш  

света по-красив.

Достатъчно е – обичай.

Той веднага сам става

по-милостив,

тъй богат, тъй различен...

Розите винаги знаят това.

Птиците ни го пеят.

Само в природата

на любовта

се живее.

Диво разцъфва красота.

Даже безименна.

Усещаш ли как друг е

света,

щом си любим,

любима...

(стихове: Донка Калчева)

Дона млъкна и вдигна глава. Усмивката отсреща я подкани да продължи и тя взе другия лист:

***

Да разцъфнеш наесен,

то е толкова

дръзко и нежно,

вече куфари стягат

и идват

виелици снежни...

Да запееш наесен

с глас прегракнал

в любовното лято...

посребряваш отнесен,

а си мислиш,че

цял си от злато.

Да залюбиш наесен

толкоз сладък и меден

е умиране в песен

за последно,

последно,

последно...

(стихове: Донка Калчева)

Дона млъкна и вдигна глава.

 –Чети, чети, подкани я „китайката“. Слушам те...и си хапвам.

Дона обърна глава към прозореца. Странният гълъб не беше помръднал.

 –Гълъбът е нахранен още сутринта –вметна  Мяо Син, сякаш прочела мислите ѝ-Остави го, нека слуша.

  –Велият е мокър...

  –За него дъждът е благословия.

Дона наведе глава и продължи да чете-на гълъба, на очите срещу нея, на малката стая, в която се чувстваше като в голямо гнездо, на дъжда, който чукаше по перваза.  Когато в ръцете ѝ остана само един лист, тя вдигна очи и отпи глътка кафе:

 –Това е последният стих, който съм написала, Мяо Син.

 Гласът ѝ беше сплав от  облекчение и съжаление:

***

Не искам никакъв

безвкусен,

безгрешен

или безтревожен

и в крайна сметка

краен рай...

Но само Любовта,

о, Боже,

да няма

и да няма

край!...

август 2007

(стихове: Донка Калчева)

Дона млъкна, лапна един шоколадов бонбон с коняк и се усмихна някак извинително на китайката отсреща.

 –Напълних ти главата, но ти сама ме накара.

 –Напълни ми душата-възрази енергично Мяо Син. Знаеш ли колко години трябват на небето, за да сътвори поет като теб? Щастливец е твоят Олег!

 –Щастливката съм аз, Мяо син. Той е моят ...ангел спасител. В плът и кръв. Но...ти знаеш.

 Китайката лапна и тя един бонбон и облиза лакомо връхчетата на пухкавите си пръстчета:

 –  Знам повече, отколкото предполагаш, момиче! Затова сега,  след като те надигнах до небесата, ще те сваля долу. Искам да ме погледнеш в очите и да ми отговориш на един много важен за мен  въпрос. Обещаваш ли да ми отговориш искрено? Така, както си била искрена в редовете, които ми прочете?

 Дона сви рамене:

 –Обещавам, разбира се. Какво точно искаш да ме попиташ?

 Мяо Син преглътна и я погледна в очите:

 –Защо не правиш секс с Олег?

 Дона скръсти ръце на гърдите си и я погледна в упор. Китайката, сляпа за спуснатата бариера, лапна друг бонбон и натисна педала:

 –Имам една приятелка, която на 21 годишна възраст преживя ужасен развод, от който едва се измъкна жива. Хлътна в такава яма, че ѝ трябваха три години след него, докато се измъкне от нея.Три години време и сто и двадесет  мъже. Всеки мъж беше едно стъпало нагоре и един учител.

 –По секс ли?-

 –И по секс, момиче. За да я бъде една двойка, трябват и любов, и секс.

 –Това ли научи от мъжете твоята приятелка? Че не могат без секс?

 – И това, и още много други неща. Две от тях са наистина много ценни! Знаеш ли кои?

 Дона се беше окопитила. Свали ръцете от гърдите и наостри ушите. Ставаше интересно, а и „огънят“ биеше встрани от нея и Олег.

  –Първото е, че сега при безсъние тази дружка не брои овце, а мъжете, с които е учила. Като стигне до буквичката „Д“, вече се е уморила и спи дълбоко. А второто, още по-ценно нещо е, че няма  нужда да го прави често, защото знае какво и как да даде на един мъж и какво и как да му вземе. Затова рядко си ляга сама.

 –Моята приятелка е съвсем различна от твоята-поклати глава Дона. –След като остана вдовица, тя се затвори в себе си и се отдаде на сина си. Мъжете, с които е...учила, се броят на пръстите на едната ѝ ръка. Ако започне да ги брои, докато заспи, ще  заприлича на изтъркана грамофонна плоча, която върти все на едно място. Тя искаше само един. Е, сега го намери, но късно. Стари сa вече, пък и  напрегнатият живот си дава отражение..

 –Един от най-добрите учители на тази моя приятелка  беше на 83 години-усмихна се китайката.

 –Това не  е за мен!-отсече Дона.

 –Не е.-съгласи се странната китайка.- За теб са мъжът, с когото не правиш любов, стиховете, които не пишеш, жилището, на което не можеш да се отпуснеш да се зарадваш истински. За детето ще говоря друг път, то заслужава специално внимание.

 –Аз съм обикновена жена, Мяо Син. Олег също е обикновен мъж. Така ни е добре, щастливи сме по своему... „Да залюбиш наесен е умиране в песен“, а не  секс до зори.

 –Умирането си е умиране, момиче. С песен ли ще го направиш, с псуване ли, резултатът ще е един и същ. А любовта е живот.

 –Аз зная, че искаш да ми помогнеш, Мяо Син. Ти си уникална, зная това. Убедена съм, че твоите словесни „ритници“  и по най-интимните места  са за  само за добро. Разбери, обаче,  че школата, която си минала ти, не  за мен!  

  –Добре, ще продължим този разговор при следващата среща, ако искаш. Кажи на Олег, че искам да му направя специален масаж на болния гръб. От тези дъждове съвсем се е схванал.

 –И това ли знаеш?

 Дона  я изгледа с възхищение и лапна последния бонбон. След това събра листовете и се изправи:

 – Щастлива съм, че си тук, моя китайке! Следващата среща ще бъде у нас, в Торехон де Ардос! Имаме си един чудесен Парк на Европа! Много искам да ти го покажа...да ти го покажем с Олег и Верчето! Дано само времето се оправи! Такава студена пролет в Мадрид не сме имали!

 – Аз вместо вашия парк, си обикалям истинската Европа, момиче! Щом искате, обаче, добре, ще се разходим заедно. А времето ще се оправи. Щом съм тук, много неща ще си дойдат на мястото.

                                                                 (Следва)