Разхождах се сам по студентските улици, а времето бе тъй прекрасно. Зимата все повече започваше да се усеща и това създаваше едно празнично настроение в иначе сивото ми ежедневие. Луната отново бе тъй ярка, а небето червенееше, което ме навеждаше на мисълта, че скоро отново ще се борим с ярко билият сняг. Красотата ме заобикаляше, където и да погледна ,но една мисъл ме терзаеше и не ми позволи да се насладя на прекрасната гледка.
За какво ли говори? Каква ли бе тази мисъл? Ума ли си е изгубил? Би попитал всеки един читател.
Отговорът бе тъй прост – Тя.
Колкото повече навлизах във все по тъмните и непознати улички с оскъдно осветление, толкова повече се задълбочавах в мисълта за нея.
Търсех отговори на въпроси, които все още не бях изрекъл, но с всяка крачка отговора се отдалечаваше от мен.
Тя бе красива! Усмивката и озаряваше деня ми и ме караше да се чувствам тъй жив и удовлетворен от живота си.
Тези чувства побъркваха моят ум и моето тяло. Не знаех какво се случва, но с всяка следващ ...