-          Разкажи ми за бъдещето? – го моля аз.

Местим се в друга квартира и двамата сме без настроение, едни такива притеснени и мълчаливи. Обръщаме печката с единия реотан почти да легне и на нея варим кафето. Става бавно, ние се опитваме да си говорим.

-          Ще ми е жал за котките. Свикнах с тях.

-          Те също усещат, че тръгваме. Тъжни са и са уплашени, също като нас... Разкажи ми за бъдещето.

Той се замисля. Кафето леко започва да шуми, той го поглежда.

-          Мехурът ще се издува –  започва бавно, намества си без нужда очилата.            Ще се преплитат жици, кабели, сигнали. Граници. Ще се строят мостове, хората ще сеят жито, ще правят музика, ще се убиват, мехурът ще се издува, понякога ще се пука и ще боли... Но ще живее. Светът. Земята ни.

-          По-добър?

-          Борим се...  и си повдига очилата пак... Трудно е.

-          Друго?

Той пак поглежда към кафето.

-          Довечера... довечера... Довечера, когато стане тъмно и звездите изгреят, и месецът се покаже, нощта ще затрепти в лилаво, студът ще падне на земята, оголените клони ще се залюлеят, вятърът ще бърза... една жена.                          Спира и преглъща някак на сухо, пали нова цигара – някак замечтано и някак странно.  Довечера... гласът му става друг, или душата му започва да говори. Боже мой, довечера.

 Довечера една жена ще тръгне в студа, ще бъде с дънки и барета, ще изглежда тъжна и самотна в празния трамвай. После, после ще пресече голямото кръстовище, от което нея я е страх, и там под уличните лампи, на светналите фарове и светофари, под звездното премръзнало небе, забързана и развълнувана ще дойде с тайни стъпки, с напукани устни, с премръзнали пръсти, ще стане тъмно като в рог, една жена ще носи, една жена ще бъде хубава, една жена ще ми подари една червена роза. Светът ще стане друг.                                                                

Гласът му свършва. Остават само  устните. И още нещо.

-          Сърдя ти се. Наистина съм ти сърдита и то много.

-          Защо?

-          Дори не съм я купила още розата, а ти знаеш. Сърдя ти се.

-          Чакай, чакай... чуй... мъжът... мъжът – протяга двете си ръце към мен,  

коленете му допират моите,  на двора режат до дъно трите стари лозници... мъжът. Той ме е прегърнал цялата, ще ме задуши от стискане.                                                   Започват да събарят къщата. Поглеждам за последно старата круша, ореха отзад, дюлята и сливата, легналите на земята от студа кокичета, телената мрежа, керемидите по покрива, черешата на двора.                                                                          

Той продължава, -  мъжът... мъжът... ще я нарече любима.

         Тръгваме. Тръгваме. С всичките кашони, чанти и торбички, с малкото котлонче, с червената ми малка печка, със сушилника и телевизора ни втора употреба.

Тръгваме с най-тежкото мълчание на трите котки. Тръгваме с моя ужас в очите. Тръгваме с единственото ми желание – за дом.

                                                                Стефка Галева

                                                                Гр.Сандански