Пробудих се за нов живот. Чувствувах се като оздравяла след тежка болест. Любовта ми даде крила, дори да звучи като изтъркано клише. Сърцето ми се отвори за Антоан. Чаках с нетърпение да се видя с него и да изживея няколко часа на любов. Следобедите ни бяха нашата тайна… и  моят грях. Беше вълнуващо да бягам от съпруга си и да тръпна по Антоан. Господи ,колко го желаех… Угризенията ми изчезнаха. Въобще не ми пукаше какво ще става. Ставах безразсъдна…или глупава? Търсех си пред текст, че ми е уморено, че отивам на спа или  фитнес, по магазини и измислях какво ли не. Чаках следобедите и хуквах в къщата на Антоан. Понякога се озъртах страхливо, но продължавах да карам и свивах  в съседната улица. Нямаше коли след мен. Тогава връхлитах като ураган и Антоан ме грабваше не по-малко търпелив…Не ни омръзваше да сме заедно. Говорехме много един за друг. Обвивката ми  бавно се пропука. Започнах да му казвам някои неща за Боб. Но на порции. Имах му все повече доверие.
         Боб не ми задаваше въпроси и се надявах, че не ме шпионира. Вечер се прибирах у дома, излизахме с приятели, ходехме в синагогата, вечеряхме в ресторанти. В очите му бях неговото бижу. Вечер  трябваше да изтърпявам как ме обладава… без никаква страст. Без никакви ласки. Без искрица любов. Просто ме чукаше като негова даденост, обръщаше ми гръб и заспиваше. Аз отивах и се миех дълго в банята. Понякога плачех. Всичко се превърна в голям абсурд. Чаках Антоан да ми предложи брак и да се разведа по най-бързия начин. Нямаше да е лесно в съда, но исках да съм свободна. И да вкарам Боб в затвора. Да си плати за всичките онези  жени.
         Мислех ли мислех… Дали доказателствата за Боб щяха да издържат в съда? Всички съдии и прокурори му бяха приятели. Играеха заедно тенис, ходеха по барове и  ресторанти , членуваха в един и същи клуб – на богаташите в града. Бяха оплетени в здрави връзки. Гласът ми едва ли щеше да се чуе. Щяха да замажат фактите и нямаше да има никакъв ефект.
         Трудно ми беше да живея с него. Не го обичах и едва му търпях физиономията. Планът ми беше да го зарежа. Прехвърлях  по малко суми в моята сметка, за да не се усети. За да живея спокойно и независимо от него трябваше да направя още малко транзакции. Месец или два най-много. Освен това смятах да наема някой да го проследи,  за да имам нещо в съда. Опичах си работата. Оглеждах плана си до най-малкия детайл. Приближавах се до целта спъпка по стъпка. Трябваше да внимавам и да не будя съмнение. Стъпвах внимателно по леда, за да не се пропука и да падна на дъното. Боб беше умен и ме държеше под контрол, затова не беше лесно да го изпързалям.
         Боб замина за няколко дни на конференция в Ню Йорк и ще е на хиляда километра от мен. Какъв благодат! Пет слънчеви дни без Боб! Пренесох се в къщата на Антоан. Беше хубаво да вечеряме заедно на верандата, да ходим заедно на плажа, да плуваме и да правим заедно всички тези неща. Тази вечер бяхме на бар до късно. Музиката още звучеше в ушите ми. Сутринта се събудих със замаяна глава. Май ми дойде в повече текилата. Пихме шот след шот и се забавлявахме с приятелите му. Компанията ми хареса. Не са като надутите и префърцунени евреи. Чувствувах се в свои води. Не мълчах, както сред евреите. Веселяхме се страхотно. Шегите и танците бяха като експлозия. Колко е хубаво да си с такива млади и луди хора! Енергията им ме завладя и аз бях като тях- щура и щастлива. После се прибрахме и заспахме като убити.
         Беше вече късно утро. Антоан се беше размърдал преди мен. Чувах потракване на чаши в кухнята  и после ръмженето на кафе машината. Станах и се запътих натам. Черните струйки на кафето тъкмо потичаха в чашата и омайният му аромат се разнесе. Антоан ме целуна по челото и ми подаде димящата чаша. Аз го дръпнах за врата и го целунах. Беше толкова секси. Дългите му крака бяха кафеникави от слънцето и се открояваха в белите му бермуди. Опържихме си яйца и седнахме прегладнели на масата. Хапвахме и си пиехме кафето. Изядох и няколко банана. Каква лежерна сутрин…Слънцето вече напичаше  и белите плочки пред верандата пареха. Имахме още цели два дни за любов. Колко бързо се изнизваха дните…броени дни. Палмите в двора се издигаха като стражи. Дългите им ресни правеха хубава сянка. Цветята бяха подредени в керамични делви. Всичко беше подредено с вкус  и финес. 
         Реших да кажа на Антоан за жените и кораба. Разказах му за преводите, за проследяването ми на Кайманите и за трафика. Той се замисли. После завъртя няколко телефона. Оставаше да чакам. Прехвърлих проблема на Антоан и ми стана по-спокойно. Той ме заразпитва за Боб. И аз му казах всичко. За неудачния ми брак, за нещата които ми беше сервирал. Горчивината, която бях събирала в сърцето ми сега се изля, като я споделих. Олекна ми. Бях  доста затворена дълго време. Потисках нещата у себе си и си траех. Сега думите ми се пръскаха като водопад, изливах си душата.                                

         Държах се да не заплача.                                    

         Антоан се зарея в очите ми и ме попита:    
          – Лия, кога ще оставиш Боб? Кога ще заживееш с мен?                                                                                       

         Дългоочакваният въпрос ме трогна. Как исках да чуя това, но сега стоях объркана като заек под прожекторите. Кимнах.                                                
         – Като се върне Боб ще говоря с него. Няма да е лесно да се разведем. Но трябва да му кажа.

         Двата дни се изнизаха като пясък между пръстите ни. Не повдигнахме повече темата за развода ми. Преструвахме се, сякаш всичко е наред. Но и двамата живеехме в очакване да се разрази буря.
         Влязох у дома и се тръшнах на дивана. Поръчах вечеря и чаках съпругът ми да се върне. След кратката ваканция с Антоан сега ми беше противно да изкарам и няколко дни тук. Не ме биваше да се преструвам повече.
       Чух как таксито спря и Боб затвори вратата му. Сърцето ми биеше като камбана. Притеснявах се как ще изплюя камъчето. Ръцете ми лепнеха от пот, а краката ми омекнаха като разтопен восък. Боб влезе с широко ухилена физиономия и се запъти към мен. Целуна ме бързо по устните. Беше весел и зареден с емоции. Добре е изкарал командировката. Не съм му липсвала. Аз го гледах и още повече се чудех как да му кажа.
          Играта щеше  да загрубее... Разговорът беше неизбежен и щеше да го…

Продължава...