Съдби

Епизод шестнадесети

     -Родена съм в богато семейство. Баща ми, Кемал Авджъ, беше кмет на Карахисар. Дядо ми също е бил кмет дълги години. Имахме голяма къща на три ката на “Чичек”  джаддеси, най-престижната улица на града.   Бяхме осем деца, седем братя и аз най-малката. Баща ми много искал да има дъщеря и докато не съм се родила аз, не мирясал. Наши съседи бяха семейство Балян.  Момичетата Балян ми бяха приятелки. Когато Арам, най-големият от синовете се ожени за Мелине, с която бяхме връстнички и съученички, тя стана най-близката ми приятелка. Почти по същото време омъжиха и мен. Мурад, който беше началник на полицията, беше  45 годишен, с 30 години по-възрастен от мен.  Не знам как беше убедил баща ми да се съгласи на този брак, но аз се чувствах нещастна. Освен мен, Мурад имаше още три жени и няколко държанки, за които се говореше из целия град. Но той беше опасен човек и никой не смееше да му се противопостави открито. Неговата къща беше на същата улица, от другата страна на Баляновата. По този начин с Мелине, освен приятелки станахме и съседи. 

-В началото на Януари 15-та година, родих сина си Кемал, кръстих го на моя баща. Въпреки лошия си характер, Мурад ме обожаваше и нищо не можеше да ми откаже.  Глезеше ме и с това предизвикваше ревността и завистта на другите му жени, които търсеха поводи да ме злепоставят пред  него. Но аз му бях родила син и това ме правеше недосегаема. От другите си жени Мурад  имаше само момичета.

В началото на пролетта из града се носеха слухове за набези на арменски чети, които безчинствали по селата.

-Не безчинствали, а защитавали селяните от  зулумлъците  на кюрдски и черкезки банди,- остро я прекъсна Дикран.

- Мурад беше много зает и почти не се появяваше в харема, - продължи Мариам, без да обърне внимание на забележката на Дикран. 

- Тук колеше и бесеше Зейнеп, първата жена на Мурад и майка на три от дъщерите му. Естествено над всички  стоеше с авторитета си  Седеф ханъм, майката на Мурад. Тя беше блага и щедра жена, която следеше за спазването на традициите и мира в дома.

В началото на юни се чу за депортацията на арменците. Фатиха, втората жена на Мурад, беше безплодна и това я правеше злобна. Тя научаваше първа всички градски клюки и ги разпространяваше с особена страст. В дома, всички знаеха за близкото ми приятелство с Мелине, която също беше родила момченце. Само няколко седмици след мене,  едва петнадесетгодишна,  тя  също  беше станала майка.

В края на юни,  в града ставаше много горещо и само вечер се отваряха прозорци за да влезе малко свеж въздух от близката планина. Естествено прозорците бяха с  красиви дебели решетки и плътни пердета и завеси, та въздухът трудно проникваше в одаята.

  В цялата къща царуваше пълна тишина. Току що бях накърмила Кемал и той спеше в люлката си, когато вратата на одаята се отвори безшумно,  и влезе някаква черна сянка.  Носеше фередже, което позволяваше да се видят само очите, наметалото й беше също черно и малко обяснимо като се има предвид горещата лятна вечер. В първият момент се изплаших и бях готова да викна, но тя сложи пръст на устните ми и показа лицето си. Доближи се до мен и произнесе името ми. Разбрах, че е моята приятелка Мелине.  От изненада и очудване  бях загубила способноста да говоря, само я гледах с  изненада и недоумение и от устата ми не излизаше никакъв звук.

Мелине разтвори наметката си, взе вързопа който беше скрила под него и го остави до люлката на Кемал. Прегърна ме, а сълзите й течеха по врата ми. Разплаках се и аз. “Поверявам ти сина си”, през сълзи каза тя и изчезна така неочаквано както се беше появила. Не можах да произнеса нито дума. Сякаш цялото небе се беше струполило на главата ми. Бях на 15 години, без близък човек до мен и поемах отговорност, която въобще не осъзнавах.

-Мъжът ти не те ли попита откъде се е появило това дете? – с характерното си любопитство попита Николина.

- В харема нищо не остава в тайна. Още на следващата сутин всички жени, включително и свекърва ми Седеф ханъм, знаеха за появата на  чуждото бебе.  Мурад беше заминал при валията в Коня, но когато се върна са му казали за новопоявилото се дете. Предполагам, че Зейнеб го е сторила. Тя беше много злобна и никак не ме обичаше. Мурад връхлетя гневен, очите му хвърляха мълнии, беше готов да ме убие. Посрещнах го спокойна на вид, и го прегърнах. Той ме отблъсна и първите му думи бяха: “Чие е това дете?”

- Бях готова за този въпрос, бях обмислила отговора и го казах без никакво колебание. “Моя съученичка е родила без да е омъжена и баща й би я убил ако разбере. Помогнах  за да спася не само живота й, но и честта на семейството им.”

Децата бяха на една възраст и нямаше как да е мое. Това го успокои донякъде. Свекърва ми изигра  важна роля за да успокои Мурад. Тя беше добър човек и влизаше в положението ми. Не съм сигурна дали повярва на моята версия, но застана напълно на моя страна. Мурад обожаваше майка си и нейната дума беше закон в къщата.  Кръстихме детето Селим. Така се казваше най-малкият брат на мъжа ми и любимец на свекърва ми.

Момчетата растяха като братя, но бяха съвсем различни и по характер и външно. Единият беше тих, спокоен, докато другият беше буен и много палав. Единият беше с бяла кожа, руса коса и  синьо-сивкави очи, докато другият имаше черните очи на баща си, както и неговата смугла кожа.

Когато станаха на пет години, направихме голям празник. Почти цяла седмица  градът празнуваше сюнета на  децата на полицейския началник.  Голямата война беше вече завършила, но Турция беше започнала една по-малка и по-успешна с гърците. По този повод над християнското население на Империята беше надвиснала нова опасност.

Мъжът ми искаще момчетата да бъдат добри бойци и поръча да им изработят два малки ятагана. Малки, но достатъчно остри за да се наранят по невнимание. И един ден това се случи. Кемал беше миролюбив и не искаше да се бият, но Селим не го оставяше на мира. И един ден белята стана. Предизвикван  и дразнен непрекъснато от “брат” си, Кемал  се беше ядосал и замахнал е малкото ятаганче  и ранил Селим по гърдите. Раната беше доста дълбока и кървеше силно. Дни наред го водех при знахарката  Фахрие за да го маже с нейните балсами и мехлеми. Раната заздравя,  но остана дълбок червен белег на гърдите на детето. От този ден двамата се намразиха и вече не играеха заедно. Селим търсеше да си отмъсти, но Кемал избегваше конфликтите  и не му даваше възможност да го стори.

В разгара на войната с Гърция в града ни се беше появила някаква жена, която ходеше по улиците и искаше да й върнат детето. Хората я взимаха за смахната и никой не й обръщаше внимание. Естествено тази новина стигна и до моите уши. Не бях виждала тази жена, но по описание ми напомни моята приятелка Мелине. Започнах да разпитвам съседки които бяха срещали смахнатата, за да разбера дали моите съмнения не са основателни. За съжаление имаше много противоречиви описания и не можех  да съм сигурна  в съмненията си, нито пък да ги отхвърля напълно.  Страхувах се да не я срещне моя съпруг, който с полицейския си нюх  можеше да свърже търсеното от лудата с детето появило се  изневиделица в нашия дом. Това можеше да се окаже фатално и за мен и за Селим. Изплашена до смърт, нямах друг изход освен доверявайки се на  най-младия брат на Мурад,  да  помоля  Селим да отведе детето далеч от нашия град. Решихме да го отведе в някое сиропиталище на чужда мисия, далеч от Афион Карахисар.  Даже не исках да знам къде, защото не бях сигурна, че чувствата ми към това дете, някой ден няма да ме отведат при него. Така, през май 1919 година,  моят девер отведе детето което бях приела и обикнала като мой син. 

Тук Мариам ханъм прекъсна своя разказ, погали белите коси на Дикран с треперящата си ръка, след което посегна към чашата вода която стоеше  пред нея на масата. Отпи няколко глътки, извади от  кърпичка, избърса сълзата показала се на ъгъла на окото й, въздъхна силно и продължи.

-Дни и нощи плачех  тайно за детето, което бях отгледала и доброволно изпратила сред чужди хора.  Съвеста ми беше гузна, а сърцето ми страдаше силно. Водеше ме единствено страхът от Мурад. Когато го убиха,  аз се опитах да намеря детето, но не знаех къде да го търся. Междувременно и  деверът ми Селим беше починал от охтика, която го мъчеше още от дете. Пращах хора  по сиропиталищата в Бурса и Коня, но безрезултатно. 

Отчаяна от загубата на  сина си, отдадох живота си на този , който Бог беше оставил  до мен. Неговите успехи бяха и мои, неговото щастие беше и мое, неговият живот беше и мой. 

Когато нещастието сполетя семейството ни и моята внучка загина, след нея и майката на Сениха, за Кемал и мен животът  придоби смисъл единствено  чрез желанието ни Сени да бъде щастлива. 

И днес нейното щастие е свързано с моят изгубен син, с този за когото страдах цял живот. Аллах ми даде много дни, за да доживея до денят когато отново мога да прегърна моя Селим, моя Дикран. 

При тези думи, Мариам не можа повече да задържи сълзите си и ридаейки  падна в прегръдките на Дикран.

Под беседката на стария часовникар беше тихо като в черква. Чуваше се само хлипането на Николина, и сълзите на Елисавета и Сениха. Даже Арто се беше просълзил и в погледа му се четеше недоумение и тъга. Единствено Кемал беше запазил невъзмутимото си спокойствие, но и неговите сиви очи бяха загубили стоманената си твърдост.

Дикран беше станал бял като тебешир. Въпреки усилията си да се покаже твърд, очите му бяха пълни едновременно с тъга и радост, причинени от тази неочаквана среща. 

-Прости ми Майко!- Дикран за първи път през целия си съзнателен живот произнасяше тази дума. Тази дума, която  обикновено е първа в живота на всяко  човешко същество. Той го произнасяше  едва сега, когато вече беше на края на житейския си път. Сълзите му се лееха свободно и обливаха ръцете на Мариам, които той целуваше като обезумял.

Дикран погледна към Кемал, намери сили да стане и отиде при него.

Кемал го гледаше, но нито един мускул не трепна на лицето му. Погледът му беше все така студен и непроницаем. Стоеше пред Дикран   като вкаменен.

-Кемал, и двамата разбираме, че ние никога няма да можем да бъдем приятели.  Освен, че нищо не ни свързва, но и всичко ни отдалечава. Разбираме го много добре. Но между нас има една майка, която за теб е родна, а за мен е единствената жена,  която ми е дала майчина ласка. Такива като баща ти и теб са причината да бъда лишен от семейство, род и родителски грижи.  От друга страна има  двама млади които са ни скъпи. И ти, и аз ги обичаме и желаем тяхното щастие.  Би било грешно да им предадем в наследство нашата вражда. -  всички чувстваха  какво усилие правеше Дикран за да произнесе тези думи. Но най-тревожна беше старата туркиня.

Мариам ханъм следеше със свито сърце поведението на двамата белокоси мъже и беше готова да се намеси ако нещата се развиеха по нежелан начин. Хванати за ръце Сениха и Арто също следяха неочакваните събития със свити сърца. Убедени, че нищо не може да наруши тяхното щастие или да нарани тяхната любов, те се надяваха да има мир в семействата им, за да бъде щастието им пълно.

Кемал мълчеше. Едва когато Дикран седна до Мариам ханъм, той отиде до майка си, неведе се, целуна ръката, докосна с нея челото си и каза:

-Ще бъде както искаш ти,  майко! 

И отново  искаше да се отдалечи от асмата, но Мариам го хвана за ръката и помоли да седне до нея.

-За една майка няма по- тежък момент от този да се раздели доброволно от единствения си син.  Моята приятелка Мелине  ми беше  поверила единственото си чадо, с което ми беше показала пълното си доверие и ме беше обвързала с отговорността да бъда достойна майка и  за нейния син. Можех ли да я предам, да не понеса тази отговорност с която ме беше натоварила, знаейки, че ме излага на смъртна опасност. Не можех! Бях заложила честта си, името си и даже живота си.  За да изпълня до край поетото задължение, бях готова да жертвам даже собствения си син.

При тези думи Мариам не можа да овладее риданията, които я разстърсваха, захлупи глава на  гърдите на Дикран. Риданията  й се превърнаха в стон, а стонът в една единствена думичка “сине”!

               КРАЙ