Сълзи от радост и смях

                                                                (4)

 –Знаеш ли?-галя аз облегалката на пейката.-То расте! Сто и четиридесет грама е!

 Днес съм на работа при малката Лусия, която ме нарича Енена. Тя е моето зайче. Трябва да я взема от училище. Питали са ги какви искат да станат, а Лусия отговорила, че иска да стане голяма. Когато я попитали защо, тя съвсем сериозно заявила:

 –Да пия бира и да пуша цигари.

 Връщам се назад, преди много, много време, когато ние, родителите, се гордеехме с лентите Отличник и с много други неща, които днешното поколение не познава.

 Около Нова година винаги имаше открити уроци в градините и училищата. Каква гордост беше, ако детето ни каже без грешка стихчето, или песничката, които са му определили да научи в къщи за открития урок!

 Синът ми беше умно дете и знаеше всички стихчета, на които го учеха завзеците от Долни Дъбник. Щом рецитираше неща, като: Пич кара москвич, счупи му се гайката, е... му се майката, то за стихчето, което трябваше да научи, аз не се страхувах, но се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Той си обичаше определени  и тези от рода на „Аз снежинка се наричам и децата най обичам не го влечаха.

 Постигнахме успех в наизустяването и зачакахме деня на урока. Моето ,,пухче“ бил на първа позиция и най-високо вдигал ръка. Инспекторите от целия плевенски окръг с интeрес наблюдавали желанието му.

 Госпожите, естествено, стоят от страни за да помагат, ако стане нужда, нали те знаят кой с какво ще се представи. Но ние нямаме нужда от помощ.

 Става синът ми. Вади си палчето от устата, покланя се и:

 –Чарли Чаплин се задава...

 Госпожата схваща, че трябва да се намеси и го подсеща шепнешком:

 -Аз снежинка се наричам...

 Синът ми си вади извод, че рецитира много тихо и не се чува и започва да крещи колкото му глас държи:

 –Чарли Чаплин се задава,

нещо в гащите му шава,

не е котка, не е мишка,

а неговата стара... пишка!“

 Свършва той набързо, като набляга на последната думичка, покланя се, слага си палчето на мястото и си сяда.

 Хвърлил нашият в оркестъра и инспектори, и лелички, и сестри, и неговата госпожа Горанова, на която труда оценили с десятка по десетобалната система. Урокът приключил, защото от смях не изслушали останалите от групата.

 Като отидох да го прибера от яслата, първата му дума беше:

 –Мамо, кога ще източват кравата на дедо Ици, че ми се пие млеко?

 Отказах се да му се карам, та той беше само едно дете, като Лусия.

 Ха-ха-ха!-смее се моето дневниче.-Защо до сега не си писала нищо за него, та той е бил артист от сатиричния театър?

 „Артиста“ беше много наивен, а това го правеше глуповатичък на възрастта на Лусия, която кокори очи срещу мен, за оправдание , че и се пие бира, а трябва да чака да порасне.

 Днес имам проблем у тях. Не знам от къде са дошли няколко свирки, които,слава Богу, не издават звук, но като ги надуеш, напред излиза нещо като дълъг кремвирш. Тя, Лусия, е застанала срещу кучето, което и е адаш и е на диета от две седмици. Лукас смята, че му поднасят салам , да си хапне и я лапва. Той дъвче в устата си хартията, а Лусия надава вой до небето, че си я иска цяла. Лукас е изплюл свирката пред него си и я пази ревностно. Сърдит ми е, че му се карам и ми ръмжи. Той е лесен, защото е мъдър и стар и ако го тупна по гърба (знак,че ще го погаля), той ще ми прости, но с Лусия не е така. Тя ще се въргаля по пода, докато се налепи с космите на кучето и с нищо не мога да я залъгвам. Решавам да и разкажа приказката за глупавата сврака, но тя не ще и да чуе и крещи:

 -Млъкни! Затвори си устата! Не искам!

 Имам  купища за гладене и чистене и нямам време да се разправям с нея. Оставям я да се измори от рев и да заспи на пода. Пренасям я в леглото. Изморена съм от напрежение. Главата ми е надута на балон, но приключвам работата си. Идват родителите на Лусиа и Лукас и аз си тръгвам пеша.

 -Как е бебето?-пита ме пейката.

 -То вече протестира, че е на тъмно и тясно и рита с крачета. Знаеш ли, телефонът ми звъни, те са. По дългия номер се познава!

 -Майко!-слушам аз камбанки в гласа и.-Бебето е момченце!..Сега излизам от кабинета. Сигурно е...видях го!

 Обръщам се към небето.Там някъде е Тя. Онази, която помоли боговете за нашето бебе и аз тогава и обещах, че ще носи името и, ако те помогнат.

 Галя на рисуваното сърце и се връщам  много време назад, когато пейката ме успокояваше с думите ,,Докога? Колко пъти ти казвам, че ще заболееш от мъка? Ще имаш внуци! Нова година, нова късмет!ЩЕ ВИДИШ КАК ЩЕ ПРИТИЧАШ, ПЛАЧЕЙКИ ОТ РАДОСТ, ДА МИ СЪОБЩИШ НОВИНАТА, ЧЕ ЩЕ ИМА ЕДНО СЛАДКО МОМЧЕНЦЕ!

 -От къде си знаела преди време, когато замесвах питката на богородичка, че ще имаме момченце? Защо не ми каза със сигурност, да не обещавам име? Сега какво ще правя?

–Хващах го от твоите мисли. Наречете го Марио, Мариан, или Мартин, щом днес , на първи март са разбрали, че е момченце. Марти, например.

 –Вече е 230 грама и е 25 сантиметра. Ще го  правим футболист, защото от сега рита силно с крачета.

 –Забравих да ти кажа, тук беше онази жена, сляпата с кучето си. Пита за теб. Обади и се. Тя трябва да знае за радостта ти!

 Тя не пътува вече с мен, в автобуса.Не съм я виждала от дълго време...Станало е нещо с тях. Кучето и Камбера, нали все ми се оплакваше, че е старо и изморено.

 Набирам номера на дома, в който живее Мария Хосе  и чакам.Жената отсреща отговаря спокойно:

 –А, Мари! Тя вече не е при нас, но мога да ви дам телефона и.

 Нещо в ляво ме притиска. Набирам новия номер.

 -От името на кого?-ме питат отсреща.

 Усещам, че слушалката се предава от ръка на ръка и чувам гласа и:

–        Здравей, Елена! Имам толкова много неща да ти разказвам!

 По гласа и познавам, че е доволна от новото си място.

 –Имаш ли време? Толкова неща имам да ти разказвам!..Къде си сега?

 –На пейката, но имам време.

 –Добре, значи в онова, нашето заведение, ти си наблизо...Ние сега ще дойдем!

 Тя е с гръб към вратата, а на масата до нея е младо момиче и двете разговарят. Камбера, кучето, не е с нея. Не ме вижда и това ми дава право да я докосна по рамото.Тя скача и ме прегръща горещо. На лицето и има промяна, дори ми се струва, че белезите от пожара са намалели. Първият ми въпрос е за кучето.

 -Добре е. Оставихме я да си почива. Вече не е натоварена с мен, но често си говорим за теб, пейката и цветята. Ти ме научи на това. Благодаря ти, Елена!

 Тя хваща двете ми ръце. Аз плача. Момичето също бърше сълзите си. През ума ми минава мисълта, че Мария Хосе се е доверила на много млада помощничка, за да смени старата Камбера., вярното куче, но това, че момичето плаче, говори, че има милостиво сърце и това ме успокоява.

 –Забравих да ви представя-прекъсва мислите ми тя.-Елена, това е дъщеря ми Алисиа.

 Не вярвам на ушите си.Това, което чух, дали е което аз искам, или е плод на фантазията ми? Загубвам ума и дума и я гледам изумена. Първото, което видях в очите и, беше онази сълза, едва забележима, като малка капка роса, в безжизнените и очи. Тя я забърса, но не прикри с очилата влагата, а остана така, с поглед, вперен в детето си.

 Знаех си аз, написала съм го в моите дневници, че те ще я потърсят! Ще паднат на колене и ще и поискат прошка за греха, който са и сторили!

 -Аз също има новина.-окопитвам се аз.-Ще ставам баба! Най-после се смилиха над нас и ще имаме момченце! На четири месеца е бременна дъщеря ми. То е резултат от много опити ин витро и няколко операции.

 –Затова ли плачеше толкова? Защо не си ми казала досега?

 -Ами сега! Продължавам да плача, но тези сълзи са други. Те са от радост и смях. Липсва соленото, благи са.-уточнявам аз, за да не мислят, че вече не тъжа.

 –Елена, свекърва ми почина, но преди това се видяхме и си простихме. Двете си признахме, че сме пропуснали много години. Най-хубавите.. Аз затворих очите и, а последното и желание беше да се прибера в къщи, при децата. Щастлива съм.

– В неделя ходихме при татко, на Карпетана. Той вече не е сам. Баба е при него, а мама- с нас.-допълва момичето и замлъква, сякаш всички да почетем паметта им с минута мълчание.

–Щастието. Имам го, с децата ми. Сега вече не съжалявам, че някой преди осем години спря ръката ми, за да живея. Заслужавало си е.

 Мария Хосе търси ръката на дъщеря си и я намира.

 Разделяме се с обещание да им гостувам в голямата , богата къща, с много слуги, където е домът на сляпата Мария Хосе и кучето и Камбера, но вече без зоркия поглед на орлицата, която някога беше разперила криле над децата и. Отраднала щастието, което и принадлежеше.

 Те пресичат светофара , аз им махам за сбогом, а Алисия вдига ръка, в която е и другата, на нейната майка.Идващият автобус ги закрива от погледа ми. Виждам, че се качват в паркирана отсреща кола.

 Аз също поемам по моя път, но не за моя дом, а за чуждия,където пропускам още една нощ от моя живот, за да отразя сълзите от щастие на Мария Хосе и дъщеря и Алисия в моите испански дневници.

 Мисля си дълго за тях и в тозим осми март си припомням онези нежни стихчета, които рецитираха за мен децата ми на този ден. Сега няма кой да  и запее: ,,Мила моя мамо сладка и добричка, как да кажа , мамо, колко те обичам“, или да ми каже стихчето:,,Осми март е ден на мама, но какво да и даря, та за грижата голяма аз да и благодаря...“

 Сухите есемеси по джиесемите не заменят онези гласчета, които някога ме даряваха с любов.

 Искам да си говоря с някого, но с кого, щом никой не ме е потърсил?

 –С белия лист, с пейката, с цветята.-решавам аз въпроса.

 Сещам се за Пауло Коелю, нали той беше написал, че с пари човек никога не остава съвсем сам.

 Вадя парите, слагам ги до мен, даже извън портмонето, но това не помага на самотата ми...

 Вземам телефона и набирам някого, който е тъжен и сам, разбирам това по дългите минути разговор, колко много човекът отсреяа е чакал да му се обадят, но друг да го направи, за да не ,,набута “ той. Всичко се свежда отново до думата пари и разговорът загорчава...

                                                   (следва)