Знам, че сънувам. Имам този сън от месеци. Един и същи. И в него винаги е Коледа. Винаги вали сняг и мирише на греяно вино, ябълки и канела, точно като по филмите.
Лежа в леглото в очи, вперени в тъмното и слушам равномерното дишане на сина си в кошарката. До мен баща му се обръща на другата страна и промърморва нещо в съня си. Знам, че ще го чуя. Този странен скърцащ звук, който ме буди всяка нощ. Или който сънувам, че ме буди. Сънищата са много объркано нещо.
И така, ето го и него. Познавам го, знам, че това е звукът от двигателите на една синя полицейска телефонна кабина от миналият век. Една стара, странна машина, която пътува във времето и пространството. И точно за това знам, че не е истина. Защото подобни неща не съществуват.
Но въпреки това ставам от леглото и безшумно стъпвам на пръсти до прозореца. Ръцете ми треперят, докато отмествам тънките бели пердета, за да надникна навън.
Снежинките изглеждат като дребни диаманти падащи от небето на светлината на уличната лампа. Гледкат ...