Момичето седеше срещу мен...

През сълзи разказваше за него, за това, колко го обича и колко го мрази, колко много иска да си го върне, въпреки че знае, че да са разделени е по-добре.

 Бяха прекалено силни... Не правеха компромиси. Просто се обичаха... въпреки всички, въпреки всичко... Но най-вече въпреки себе си. Сами не можеха да си простят , че са допуснали някого толкова близо до себе си, че са си позволили лукса да обичат. Страхуваха се от себе си. От това на което са способни за любовта си...

 На прага на лудостта...

 Заедно...

 Бяха се разделяли стотици пъти и... нито веднъж...

 Никой не бе в състояние да ги раздели... нито разстоянието, нито грешките, които всеки от тях допускаше...

 И те го знаеха и се плашеха от този факт... Заедно...

 - Искам да се спася... но той е целия ми живот... И сълзите, и смеха –  всичко е той...

 Не знаех какво да й кажа, а и бях сигурна, че тя знае отговорите на всичките си въпроси. Знаеше, че не може да върви срещу любовта си и че трябва да остави нещата да се случват, колкото и разрушителни да са те за самата нея... Сладко разрушителни...

 Най-сладката болка...

 Такава любов не се случваше на всеки и тя съзнаваше това... Но толкова пъти се питаше проклятие ли е или благословия? И защо точно на нея се случи? Защо точно с него?

 Защото бяха еднакви... Егоцентрични, силни, безкомпромисни.     Всичко между тях се случваше трудно, с нечовешки усилия... a това им харесваше.

 Мразеха лесните неща, обичаха тръпката и винаги бяха на ръба... И понякога падаха, но... ЗАЕДНО...

Събудих се...

Сънувах себе си...

... И НЕГО...