Съседката от апартамент №10, Глава 2

Косата ù бе доста сплетена и гребенът често засядаше. За да не я оскубя, първо разнищвах възелчетата с пръсти. Отметнала глава назад, тя примижаваше, явно ù беше приятно да я реша. Наведох се и подуших темето ú. Миришеше приятно, на шампоан и на зрял пъпеш.

– Благодаря ти, мисля, че вече съм достатъчно… сресана – каза тя и погледна към лявото си рамо, където имаше няколко паднали косъма. Обрах космите и ги хвърлих в кофата за боклук.

– А сега зъбите – казах аз.

Тя ми кимна и сведе замислено глава.

Отидохме в банята и застанахме пред огледалото. На рафтчето над мивката имаше само една четка за зъби. Взех я и изстисках малко паста за зъби върху нея.

– Галя, ще се наложи да си отвориш устата.

Тя ми хвърли кос поглед, после се усмихна и зяпна послушно. Зъбите ù бяха малки равни и бели, а дъхът ù лъхаше приятно на мента. Мушнах внимателно четката в устата ù и започнах да търкам. Загледах се в бузата ù, която се издуваше и свиваше в ритъма на движенията на ръката ми. По устните ù изби пяна, която впоследствие се разтече по брадичката ù.

– Стисни зъби, за да ти изчеткам резците – казах аз. Тя се подчини.

След като приключих, пуснах чешмата и измих четката. Галя ме изчака да си отдръпна ръцете, след което се изплю в мивката. От долната ù устна се проточи тънка нишка слюнка. Избърсах старателно устата ù с длан.

Тя не ме изчака да ù налея чаша с вода, просто се наведе, отпи няколко глътки от чучура и се изжабурка.

Върнахме се в кухнята.

– Искаш ли да пийнем по бира? – попита тя и се загледа в мен с наклонена на една страна глава.

Извадих две бири от хладилника и ги излях в халбите, които намерих в посочения от нея шкаф. Седнахме на масата.

– Вече май ставам досадна, но няма да мога да пия сама. Забравих да му кажа да купи сламки.

– Няма проблеми, когато искаш да отпиеш глътка, просто подсмъркни.

– Нашият сигнал, а? – попита тя и вдигна вежди.

– Точно така.

Тя се изкиска и подсмъркна. Веднага сграбчих халбата и я поднесох към устните си.

– В онова шкафче им солети.

Извадих пакетчето и го метнах на масата.

– Като си изплезя езика, значи искам солетка, става ли? – попита тя.

– Става.

Тя подпря лактите си на масата и изгледа презрително обездвижените си ръце. Аз също ги изгледах в тях. Личеше си, че под гипсовете се крият изящно оформени мускули.

Върховете на пръстите на лявата ù ръка помръдваха спазматично.

– Болят ли те? – попитах аз.

– Какво? – Тя трепна и ме погледна с неразбиращи очи.

– Болят ли те ръцете?

– Не. Всъщност, да. Лявата най-вече. Докторът едва успя да я намести, но пък ми се размина операцията.

– Пиеш ли обезболяващи?

– Преди два часа пих, по-точно глътнах хапчето на сухо. Едва успях да го извадя от блистера.

– Не ти е лесно.

– Не ми е. – Очите ù бавно помътняха, после се насълзиха. – Няма да плача, няма. Глупаво е да се плаче. Всичко ще се оправи, не може да не се оправи – каза тя и се разплака.

Размърдах се нервно в стола си.

– Подсмърчаш, явно искаш биричка. Ето, пийни си.

Тя ми се усмихна през сълзи и отпи от бирата. Брадичката ù потреперваше жално.

– Голяма съм тъпачка… вместо да се радвам, че оживях…странна е човешката психика.

– Да, трябва да си позитивна – казах аз и веднага си помислих, че думите ми звучат ужасно клиширано.

Тя закима ентусиазирано и сълзите ù покапаха по гипсовете.

– Позитивна, позитивна, ама трябва да отида до тоалетната.

– Какво ще …

– Пишка ми се, глупчо. Нали пием бира.

– Ще ти помогна, не се притеснявай.

– Сутринта успях да се справя сама. Отне ми двайсет минути да си сваля пликчетата. Помагах си и с крака. Ако щеш вярвай. Но успях. Сега обаче нямам нерви за това.  Просто съм… изстискана.

– Хей, Галя, престани да плачеш, че ми потъват гемиите. Ей сега ще те изпишкам, какво толкова.

– Неудобно ми е някак си… чужд човек.

– Е, хайде сега, съседи сме.