Съвременна приказка за принца и принцесата

С моята приятелка сме на следобедно кафе в парка. Късна есен, нежно слънце, ароматно кафенце... и едни намръщени хора… Айде, възрастните ги разбирам, ниски са им пенсиите, ама другите, пред заплата ли са, та са толкова унили. Икономическа криза, разбирам, световна, ама и в парка чак, е това някак не ми харесва.
- Да ти се оплача от мойта щерка.

- Айде, започва се кризата на средната възраст. Няма ли да се научим само да се хвалим?

- От какво, ма?!

- Не, бе… просто за разнообразие. Разказвай, обичам да ми се оплакват, така разбирам, че има по-зле и от мен. Какво е направила нашата принцеса?

- Няма такова дете, ей, на нищо не я научих. Мързи я милата да гледа. Цялата се е метнала на баща си.
- Какви ги говориш, нали миналия път ми каза, че той много ти помага и ако не е той...
- Аз ти казвам като беше млад. Сега съм го научила на това-онова.

- Свекърва ти не е успяла, но ти!!!

- Не ме прекъсвай, моля те, че съм бясна. Свекито… но това е друга тема.

- За нея другия път, знам. Разнообразяваш срещите, същински сериал си. Колежките тичат да гледат някакъв турски, аз си имам в неделя македонски по няколко серии и най-важното – без прекъсване за реклами. Супер си!!! Давай, ти си. И какво?!

- Принцеса! Ама тая принцеса на татко, как ще се оправя без нас, просто се чудя. Прибирам се вчера от работа, тя измила всички чинии и чаши от предната вечер, а тавата мен ме чака. Защо не я изми, я питам. Оставила я да се накисне хубаво. И какво, пак аз я измих.
- Е, ти па за една тава?! Миналия път като ти бях на гости, нали тя беше сготвила, това да не е малко?! А миналата събота като дойдох да те взема за концерта, тя беше пуснала прахосмукачката. Не се оплаквай, ей. Искаш ли да си разменим децата, не мъжете, че моят има още да учи. Само за месец?

- Искам, нали знам твоя син, че работи на две места, уважава те, помага ти, а е момче.
- Е, да, ама той се е метнал на мен. Аз ако знаеш колко съм...
- Знам, знам. Само не започвай.
- Да ти разкажа ли какво дете съм отгледала? Прибирам се в осем вечерта от работа, а съм излязла в осем сутринта. Станала съм в шест. Цял ден ден съм на крак. Влизам с последни сили у дома. Измивам се, преобличам се, мъжът ми сервирал мезета и питиета:
- Хайде, скъпа, чакам те.
- Миличкият ми той. Вдигаме наздравица, отпивам една глътка, запалвам цигара и тъкмо си опъвам хубавите краченца на табуретката и... ми звъни телефонът. Кой ли пък е сега, така имам нужда от релакс от всичко и всички, да се насладя на питието и да изгледам един хубав филм. О, чудо! Звъни ми синът, който лежи в съседната стая и гледа филм. Полудях, вдигам. – Кажи!
- Маме, викам те, ти не чуваш ли? Та затова ти звъня. Остаряваш, оглушаваш. Ако така продължаваш, старческият дом ти е вързан в кърпичка, така да знаеш. Моля те донеси ми една чаша с две-три кубчета лед.
- Какво? – крещейки, изключвам телефона. Ставам и влитам в неговата стая.
- Александъреееееееее, ти...
- Маме, не трябваше веднага да ставаш, аз можех да почакам десетина минутки, но щом си дошла, я ми дай и...
 Затръшвам вратата бясна и изведнъж избухвам в смях. Така и така съм станала, я да му занеса ледчета.
- Какво ще пиеш?
- Пиех си кротко кòличка и поглеждам до нея бутилка уиски. Викам си, що не си сипя, тя мама много ме обича и със сигурност ще ми сервира в легълцето милата и така... ми дойде на ум да ти звънна. Я ако стана от топлото легло и настина?! Всички грижа ще легнат на твоите крехки раменца, а аз те обичам и не искам да ми се тормозкаш.

- Престани! Вече си голям и можеш сам, а и на мен вече трябва да ми сервираш, ясно ли ти е?!

- А, за внучката всичко може, а за детето ти – не? И тя вече е голяма, ама нали внуците се обичат повече и от родните деца. Аз да не съм осиновен?!

- Добре, какво още искаш и да ти е за последно! Отивам да гледам филм!!!

 ... Та искаш ли да си разменим дечицата, а?!
- Като се замисля, май – не.
- Е, нищо, поне опитах.