-          Мамо. Татко. Какво става?

-          Какво да става.

-          Защо се прибирате... сега?

-          Защото заминаваме.

-          Какво? Къде? Защо?

-          Ще ти обясним. Влез вътре и седни.

Аз послушно направих това, което ми наредиха. Майка ми започна с разказа. Накратко: Заминавахме за Виена, защото родителите ми получили много добро предложение за работа.

-          Не може да заминем! Тук са всичките ми приятели! Тук уча! Ами Скарлет? Тя ми е най-добрата приятелка! Няма да замина с вас! – последното го казах категорично и твърдо.

-          Нямаш избор. – каза мама, при тези думи Скот ми се изплези. – Скот ти също идваш! Не си и помисляй, че ще оставаш!

-          Мамо, НЕ! Тук ми харесва! – заобяснява Скот.

И двамата протестирахме, макар да знаехме, че няма шанс да останем. Тогава ми хрумна нещо.

-          Мамо, ами ако баба се грижи за нас. Тогава... тогава може да останем, нали? – припряно казах, а брат ми кимна въодушевено.

-          Не! Тръгвате с нас и точка! Отивайте да си приготвите багажа. Приберете си всичко! Утре след училище заминаваме! Хайде!

Аз тръгнах нагоре по стълбите със сведена глава, а брата след мене. Щом стигнах в стаята си се затворих вътре. Набрах Скарлет и зачаках да ми вдигне. След като ѝ обясних какво става тя се ядоса:

-          Не може да си тръгнеш! Какво ще правя без теб! Ако останеш у нас. Нашите ще ми позволят. Сигурна съм!

-          Да, сигурно, но не и моите родители! Мразя ги! – изтърсих аз и затворих телефона.

Проснах се на леглото и заплаках тихо. Не исках да заминавам. Вярно, че мечтаeх да отиде някъде другаде, но на почивка, не завинаги!

 Събудих се. Погледнах часовника  си. Беше 2:00 през нощта! Явно съм заспала, докато плаках. Не ми се спеше. Чудех се какво да правя. Всички спяха. Реших да се захвана с приготвянето на багажа за Виена. Предполагах, че градът е хубав, но дори и там нямаше море! А аз определено исках да отида на море. Извадих куфара си от зад вратата и го отворих тихо. Светнах лампата, която много раздразни очите ми. Аз ги притворих, докато не свикнах със светлината. После извадих всичко от гардероба си. Този куфар нямаше да стигне за всичко. Прибрах какво успях. После отидох до стаята на нашите и измъкнах почти безшумно един огромен куфар. Занесох го в моята стая. Там пренесох другата част от гардероба си. Горе-долу прибрах всичко. Останаха ми само обувките. Щях да мисля утре за тях. Взех слушалките си и телефона си. Легнах в леглото си и усилих музиката до дупка. Дано само да не заспя така. Изведнъж  усетих стъпки по пода в коридора. Не знам как ги усетих, понеже бях пуснала музиката до дупка, но просто ги усетих. Намалих музиката и се обърнах настрани все едно спя. След малко някой светна лампата в моята стая.

-          Како?

Брат  ми. Аз се обърнах и му отговорих.

-          Какво става?

-          Сънувах кошмар.

-          Върви при мама и татко!

-          Не искам! Сърдит съм им!

-          Добре, ела.

Скот  легна при мен и бързо заспа. Добре де, ами сега... Какво да правя? Просто затворих очи и се замислих за пътуването във Виена. За живота там и за новото ми училище. В мисли пак се унесох в сън. Слушалките още стояха в ушите ми на лека музика, но Скот не ги чуваше, защото почти бях изключила звука. Само аз едва я чувах. И както казах вече - пак заспах.

Сутринта усетих, че някой дръпна слушалките от ушите ми. Аз още сънено се завъртях и погледнах кой го направи. Майка ми стоеше до леглото. Държеше слушалките, гледаше ме строго и леко потропваше с крак. 

-          Ъъъ, забравих да ги махна вечерта... и...

-          Ставай  и отивай да се оправяш, защото ще закъснеете за училище.

Аз погледнах мястото до мен, но там нямаше никой. Скот вече е готов сигурно. Няма начин да съм се успала. Погледнах часовника – 7 без 10. Как така ще закъснеем? Все тая. Станах бодро от леглото и отидох в банята, където бързо се оправих. Погледнах през прозореца – времето не беше лошо. Вероятно щеше да се оправи. Обух си дънки до коляното плюс една тениска с бяло болеро с розова панделка. Стоеше перфектно! После сложих лек грим, както винаги и слязох долу. Мама беше направила палачинки, а Скот се тъпчеше с тях. Чакай малко! Мама е направила палачинки! Не, невъзможно! Приближих се до нея и погледнах какво прави. Да, палачинки. Странно, но какво пък. Оставих чантата си настрани и седнах срещу брат ми. Излапах две палачинки. Бързо свърших, затова се запътих към входната врата. Разбира се със Скот. По пътя тичахме, защото нямахме време. Доста се забавихме с яденето. Поне не закъснях за часа. Деня мина много бързо. Колкото и бавно да исках да мине, той бързаше. Вече минаваше и последния час. Трябваше да тръгвам. Взех Скот и двамата тръгнахме към у дома. Поправка: десетимата тръгнахме към дома. Приятелите ми искаха да ме изпратят от тук лично. Сред тях беше и Скарлет, разбира се. Тя беше опряла глава на рамото ми и беше готова да заплаче. Родителите ми ни посрещнаха с ококорени очи. Чудеха се, защо сме толкова много. Аз им казах защо. Те само се усмихнаха. Натоварихме багажа в едно малко бусче и някак си всички се побрахме вътре. Скоро стигнахме до летището. Натоварихме и там багажа, но този път в самолета и зачакахме гласа на стюардесата да ни каже да се качваме. След десет минути чакане се чу:

„Всички пътници за полета до Виена да се качат на самолета, моля.”

Аз  прегърнах всичките ми приятели, които се натъжиха. Стигнах до Скарлет. Очите ѝ се насълзиха.

-          Не тръгвай. – каза ми тя тихо.

-          Нямам избор – отвърнах аз.

Тя силно ме прегърна и двете се сбогувахме. Качих се в самолета и помахах на всички за чао. Пак щяхме да се видим, надявам се. Самолетът тръгна. Излетяхме. От тук нататък животът ми щеше да се промени, със сигурност. Летяхме дълго време. Аз дори за миг не затворих очи. Просто седях на седалката до баща ми и гледах през малкото прозорче. Майка ми седеше със Скот. Всички вече бяха задрямали. Огледах самолета. Всички спяха, освен едно момче. Той също гледаше през прозорчето. Огледах го хубаво – панталон, жилетка, големи очила. Не изглеждаше много привлекателно, но може би, ако се махнат очилата би било по-добре. Той се обърна. Погледа ми се срещна с неговия. Загледах се за малко в очите му. Зелени или сини. Не съм сигурна. Обърнах се и продължих с предишното си занимание. Виждах само облаци през прозореца. Скука. След  малко се чу гласа на стюардесата. Слизахме след половин час. Тя мина покрай всички, които бяха заспали и нежно ги събуди с думите:

„Господине (госпожо), ставайте от сън, след половин час пристигаме”

Скоро всички бяха будни и очакваха кацането на самолета. Татко се събуди и ме погледна.

-          Добре ли спа? – попита ме той.

-          Аз не можах да заспя. Ти? Добре ли спа?

Той само ми кимна. Усетих как кацаме. Стюардесата ни подкани да слизаме. Всички пътници слязоха и отидоха да вземат багажа си. Аз и семейството ми също.  Стоварихме багажа и тръгнахме към къщата, която купихме. След време стигнахме. Аз излязох от колата и огледах къщата отпред. Беше оранжева, двуетажна. Имаше преден двор и заден двор.В двора имаше градинка пълна с цветя и дръвчета, имаше също и една барака с масичка и столчета. До къщата се ходеше по каменна пътека. Беше много красиво. Докато оглеждах всичко, мама и татко бяха свалили багажа. Аз помъкнах със себе си двата куфара с моите неща. Тръгнахме по пътечката. Когато стигнахме до вратата, татко извади един ключ с малко ключодържателче на Виена и отключи. Пред мен се разкри прекрасна гледка - една голяма и просторна стая. В нея имаше бял диван и фотьойли.  Пред дивана имаше стъклена масичка. А на около два метра от дивана имаше голям плазмен телевизор. Стените бяха оранжеви, както външността на къщата. Имаше меко килимче под масата и фотьойлите. Стаята беше много красива. Качих се по мраморните стълбите нагоре, където бяха спалните ни. Аз огледах всяка стая, за да разбера коя е моята. Намерих я! Влязох вътре. Уау! Стените бяха зелени с изрисувани цветчета на места. Нюансът на зеленото беше много хубав. Леглото беше голямо и жълто. Като цяло стаята беше голяма. Бюрото и нощното шкафче бяха жълти, също с цветенца (залепени). Гардеробът беше същия. Имаше и телевизор на стената срещу леглото.  Като влезеш в стаята имаш чувството, че си в градина пълна с цветя. Беше страхотно! Татко почука на врата. Аз отворих. Той ахна, като видя стаята. Аз размахах ръка пред очите му. Той примигна няколко пъти и ми подаде куфарите. Аз се заех с разопаковането на багажа. За половин час вече бях готова. Слязох долу и попитах майка ми да изляза да се разходя. Тя ми каза да отида до къщата на съседите, за да им дам плодове  и да ги поканя тук. Аз отидох. Позвънях на звънеца. Отвори ми едно момиче, може би на моята възраст.

-          Здравей. – поздравих я аз.

-          Здрасти. – отговори ми тя.

-          Ъмм... майка ми ви праща това – подадох ѝ плодовете – и ви кани на гости.

-          О, ясно. Аз съм Мая.

-          Аз съм Джуди. Приятно ми е.

-          На мен също. Искаш ли да те разведа из града. Тъкмо ще се опознаем.

-          Става! Само ще отида да кажа на нашите. Ти кажи на твоите родители да дойдат у нас.

-          Добре. След десет минутки ела ей там, на онази пейка.

-          Окей.

Аз се затичах към къщата ни. Казах на мама, докато се качвах по стълбите. Облякох едни къси гащи и потниче с американското знаме. Обух едни бели сандалки и излязох. Мая вече ме чакаше вън. Разхождахме се по уличките и се опознавахме. Оказа се, че тя ще е в моя клас тази година. Разказа ми за всички ученици в класа. Най-чудно ми беше, когато започна да ми разказва за най – големия зубър в училище, който ще е в нашия клас. Момче, което носи панталони и жилетка или стара училищна униформа,  има големи очила, под които се крият две зелени или сини очи. Познато, нали? Момчето от самолета. Защо все в моя клас има зубъри? Стига де! Е, голямо нещо. Повече ме притесни изпитанието, което трябва да изпълниш, ако си момиче. Всяко момиче в класа го беше правило. Отвратително!

Бележка на автора: 

Надявам се до тук историята да ви харесва. Изразете мнението си :)