Nov 18, 2017, 9:17 AM  

Телефонът 

  Prose » Narratives
1066 1 0
1 min reading
Този гаден телефон не звъни. Гледам го през пет минути, не – през четири. И? Нищо. Чакам и пак нищо. За какво ми е този телефон, като не звъни. Тъпо! Звънни. Пише име започващо с твоята буква. „Да, да добре.“ Поредният, който иска нещо. А аз какво искам? Телефонът да звъни и там на гадния много цветен дисплей с хубава картинка да се изпише твоето име. Наоколо минават стотици хора. Някои от тях също гледат телефона чакайки нещо. Бургас е все по-близо, ти все по-далеч, и не се обаждаш. Да ти се обадя ли? Това е въпроса, както казваше един приятел. Не знам. Дали ще е глупаво, дали ще е смешно. Възможности за това или онова. Направо ме подлудяват. Мислите се блъскат лудо в главата. Взимам го пак в ръката този телефон. Поне съобщение да имам от теб. Нямам. Вчера бяхме заедно и бях щастлив. Говорихме, твоят телефон беше на масата, моят до него. И двата мълчаха, защото бяха един до друг. Бяха нужни само на себе си и на никой друг. Когато тръгнах ти ми каза, че ще се чуем, нали за това са теле ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Станислав Стоянов All rights reserved.

Random works
: ??:??