В салона беше тъмно, но човек можеше да види какво става. Малките индивидуални лампички светеха – оцелелите се бояха от тъмнината и не склопваха очи. Мълчаха, втренчени в гърба на предната седалка, свиваха се на кълбо, а погледите шареха из полумрака. На големите екрани беше черно. Камерите работеха, обаче нощта потопи в мрачното си мастило всякакви природни картини отвън...

“Ако са картини – мислеше си Джейн – А ако са зловещи изображения на всички човешки страхове... Какво ли ни чака? Да изпаднеш в такова положение... При това – в края на модерния ХХII век...”

Разбира се, хората бяха изживявали и по-тежки моменти...

И тя започна да си спомня за черните мигове от историята – познати й от суперултраекстрафилмите, наградени със световната награда “Оскар”...

Някъде преди два века, по време на световната експанзия на исляма, група американци бяха паднали със самолет в земите на днешната колония Персия. Организирали се, събрали сили, с помощта на автоматичното си оръжие героично разбили бандите от жени и деца, които ги обкръжавали, успели дори да извикат помощ...

Джейн помнеше вълнуващия момент от филма, когато сред димящите развалини и купищата трупове каца американска бойна машина и в нея гордо се качват смелчаците...

Помнеше и друга история – за двете влюбени девойки, които са отвлечени в харема на някакъв черен вожд, но смело се изправят срещу желанията му, убиват го с голи ръце, а после взривяват целия град... И гордо се завръщат в базата на специално изпратения хеликоптер...

Даааа...

Нямаше смисъл да си ги преразказва. Много, много истории знаеше от филмите. А това бяха истински истории – иначе защо ще ги заснемат, защо ще печелят награди и толкова много пари за създателите си?

Джон по всяка вероятност беше гледал повече исторически филми... Сети се как последната вечер преди отлитането той остана пред видеопроектора, за да догледа историческия филм. Много вълнуващо беше разказано как американските войници превземат Берлин – столицата на рашъните, по време на Виетнамската война, която се водила в Корея и Ирак...

Тя се огледа...

Джон стоеше все още в кабината. Сега беше негов ред да дежури два часа. Пилотът спеше, прегърнал упоения си любовник, стюардесата Нели се беше отпуснала на седалката до приспаната мисис Смит, останалите мълчаха и само по пробляскващите им очи се разбираше, че не спят...

Джейн стана и отиде до апарата за вода. Сипа си малко – Джон беше изнесъл цала лекция на спасилите се за положението и необходимостта да пестят водата и храната. Отпи и се загледа в черния екран. Стори й се, че нещо помръдва навън...

Не, беше се излъгала...

Обаче...

Наистина – петно, доста по-тъмно от нощта, бавно се придвижваше към камерата. Просто петно – не се забелязваха никакви части на тялото...

Опита се да разбере колко е голямо, сравни го с остатъка от дървото, покрай който мина вчера... Беше високо нейде колкото човек, но доста разлято на ширина...

После петното остана зад дънера и се сля с него и мрака...

Трябваше да предупреди Джон. Макар че засега никой не искаше да излиза навън, той й спомена, че смята на другия ден да тръгне на разузнавателна обиколка. Имаха двата лъчеви пистолета на пилотите, имаха дори две бронежилетки и непробиваеми шлемове. А от задния люк можеше да изкарат автоколичката, използвана от летците за пренос на багаж в някои изостанали летища по света...

В този момент единият от свилите се на кълбо пътници се надигна. Джейн го позна – мистър Хокинс, Нийл Хокинс. Здравият мъж. Явно беше станало време да смени дежурния в кабината.

Джейн огледа за пръв път Нийл. Висок, строен, с късо подстригана коса, леко мрачен... Чу, че бил търговски пътник и търсел малко разтуха след сложна и богата сделка в Ню Париж. Хубаво беше, че е при тях – изглеждаше силен и самоуверен, може би беше и служил в армията...

Другите двама мъже – Колинз и Гарбър, май си бяха само тежък товар. Едно, че бяха ранени, второ – като че бяха смазани. Приведени, мълчащи, с бягащи наоколо им очи, очакващи още нещо да им се случи... Далеч от образа на бащите-пионери, смелите завоеватели на Америка и света...

Хокинс изкачи трите стъпала към кабината, след малко оттам излезе Джон. Всички погледи се впиха в него. А той – сигурен, силен, смел, отиде до креслото на Джейн, отпусна се на второто, до нея, заметна я с одеалото и дори я прегърна през рамо...

Това като че успокои стресираните пътници и скоро в салона се раздаде лекият шум на заспиващи хора...

11.

Разбира се, слънцето не можеше да проникне в бронираното тяло на трифибията. Но затова пък имаше множество екрани, които създаваха илюзията на прозорци. И показваха реалния свят навън...

Обаче, и на тях не се виждаше слънце. Нито някаква ярка светлинка, каквато би трябвало да залива околността – все пак, беше ранна, но пролет...

Джон с мъка различаваше сивите храсти и ниски, криви дървета наоколо. Успя да разбере какъв е хълмът, близо до който беше кацнала трифибията. Странно, но това беше изкуствено образувание – под пластта земя се различаваха добре основите – просто сандъци. Метални, сиви, някои разтворени, други метнати накриво – като че малко великанче си беше играло с кубчета...

Изкуствен произход имаха и двете възвишения зад малката туфа криви дървета...

Идеята за играещото си великанче беше добра, освен ако не приемеше по-реалистичната...

Някой набързо беше стоварил тук сандъците, цилиндрите пред туфата, грамадните бали, пристегнати със здрави въжета и, въпреки това, разцъфнали се тук-там...

Като че се намираха на огромно бунище...

Но пък да кацнат така...

И никой да не ги забележи...

Майкъл влезе в кабината. Кимна, зае мястото си – по негласно споразумение дежурните през нощта седяха на мястото на втория пилот, заоглежда бавно екраните над кормилното управление...

- Няма никой – промърмори той – Като че сме на друга планета, на някаква постапокалиптична звезда...

Джон не се увличаше по измислиците на фантастиката, но нямаше как да не се съгласи. Твърде сюреалистично изглеждаше светът навън...

- Дали е безопасно да се излиза – заразсъждава на глас Майкъл – Виж онези плъхове... И птицата!

Джон също я беше забелязал. Голям размах на крилата и... Да, тялото беше обрасло с козина, не с пера...

Птицата се спусна безшумно, заби дълг остър клюн в един от плъховете и се възнесе нейде нагоре. След малко я видяха да каца на един от клоните на широкостволото дърво, закриващо вида на планината...

- Тия животинки дишат – заяви уверено Джон - А и няма как само в този район въздухът да е отровен...

- Да – каза пилотът – обаче не забравяй за бедния мистър Смит...

Джон вече беше мислил по темата.

- Живакът го отрови, а подобни локви виждам само натам – и той посочи в посока обратна на планината – Което означава, че трябва да огледаме района в противоположната посока...

- Да огледаме? – вдигна вежди Майкъл – Аз съм готов...

- Не, не – прекъсна го Джон – Ти си нужен. Най-важното – трябва да прегледаш апаратурата тук. Може да откриеш повредата, да намериш начин да излетим... А и кой ще управлява? Тиодър е още в безсъзнание, не зная как ще се чувства и после...

Майкъл кимна съгласно. Нямаше място за демонстрации на героизъм. Единият отива да разузнае, вторият брани жените и ранените...

- Ще взема Нийл – каза Джон – Няма да се бавим. Навън е така мрачно, че кой знае колко скоро ще стане тъмно. Два часа – един за отиване, един за връщане. И ни дай час толеранс – не се знае какво ще срещнем...

Но не срещнаха нищо...

Все това сиво, почти черно поле, все тия купища от смет, все тия странни плъхове, които ги наблюдаваха отдалеч, все тия абсурдни дървета и храсти...

И никъде следа от човек...

Да, зърнаха в далечината някакво скупчване на кубове, накичени с остри върхове, но бяха прекалено далеч – нямаше как да отидат и ги разгледат за отпуснатото време...

Вода не откриха. По всичко изглежда, че някога тук са текли реки – имаше ясно очертани корита, но отдавна пресъхнали, отдавна превърнати в скалисти долчинки...

По всяка вероятност някъде трябва да избиват извори – иначе как ще оцелеят живите организми. Но не можаха да забележат нито извори, нито струпване на птици или животни...

Унило, с мирис на възкисело, потискащо...

Един свят на сивата смърт...

12.

Бързото съвещание в кабината ги събра петима. Джон, пилотът, Нийл, Джейн и стюардесата Нели. Останалите бяха или изпаднали в унес, или не пожелаха да се откъснат от сигурните кресла...

Ясно беше, че има само един въпрос за обсъждане: а сега? Какво да правят?

- Да изчакаме тук – предложи Нели – Със сигурност нашите военни са засекли падането и сега ни търсят...

- Възможно е – кимна Майкъл – Дори е много възможно. Но има и други фактори. Например, аз се боя от вероятността тук да има отрови, които въздействат поразяващо върху организма...

Прекъсна го Нийл:

- Майкъл, а имаш ли представа къде сме? Каква е тая сивота навън? Отровните езерца? Тия контейнери с боклуци? Ние с Джон успяхме да разгледаме поне пет от тях – няма как да се заобиколят, навред са. И, трябва да ви кажа - съвсем явно това е нещо като сметище. Но на такава голяма територия? Та ние минахме поне четири километра в едната посока, а на връщане направихме малък завой...

Майкъл кимна замислен:

- Тази зона е забранена за полети. И екскурзианти не минават от тук. Изглежда има защо...

Джон решително го прекъсна:

- Майк, няма начин да не знаеш къде сме. Да, разбирам – държавна тайна, навлезли сме в забранен регион, не би трябвало изобщо да сме тук. Но – знаеш... Бурята, катастрофата... Не е твоя вината, не е и наша... Няма да ни убият заради това, я...

Погледна в очакване Майкъл и пророни, внезапно осенен:

- Или...

Майкъл кимна...

Натъпи тишина. Всички изведнъж разбраха в какъв двоен капан са попаднали. И им просветна – държавата трябва по някакъв начин да запази секретността на територията. А един човек пази тайна най-добре, когато...

- Ще тръгнем ли? – попита Джон...

И петимата едновременно кимнаха...

Останалият половин час мина в трескаво събиране и подреждане на багажа в няколкото удобни за пренасяне на гръб чанти и раници. Решиха ръцете да са свободни – хем да пренесат ранените, хем... Така, за всеки случай...

Трудно беше да решат колко вода да вземат.  С храната беше по-лесно – всеки взе колкото можеше да носи кубчета концентрати.  Одеалата щяха да са върху носилките на мисис Смит и мистър Колинз. Раненият в ръката Гарбър щеше да се движи пеша с другите.

Майкъл и Джон взеха лъчевите пистолети и бронираните жилетки. Те щяха да охраняват малката колона – Джон отпред, Майкъл в тила.

Разбира се, с Джон тръгна и Джейн, а той й нахлузи жилетката. Дама е, майка на бъдещите му деца, елементарното джентълменство го изискваше...

За последен път Майкъл пробва да се свърже със света, но радиостанцията приемаше някакви разменяни съобщения, обаче не позволяваше звук да се понесе от трифибията...

Чуха дори как в някаква база военните докладват за хода на издирването, размяната на непознати за тях топоними, координати, цели...

Разбраха едно – търсят ги...

Затова решиха да се движат към планината, която се виждаше нейде от лявата страна на трифибията. Не беше близо, но пък имаше вероятност да успеят от близките хълмове да дадат сигнали с огън към спасителите...

А такива трябваше да минат – няколко пъти вече чуха как нейде встрани от тях шумно и бързо прелитаха военни машини. Дори по едно време тежко забръмча хеликоптер, но се отдалечаваше към планината. Което, впрочем, стана още един аргумент за движението в тая посока...

Джон се изправи – с известно затруднение, защото големият бидон с вода на гърба му го притискаше към земята, а няколкото съдинки, пълни с хранителни кубчета, привързани за колана, съвсем не го правеха пъргав и гъвкав. Махна с ръка към планината и си помисли, че в тоя момент са съвсем като американските пионери, започващи пресичане на Великата прерия...

Оставаше и индианци да се появят...