Той е долу, на брега на реката.

HE IS DOWN BY THE RIVERSIDE*

Всеки ден лудият ходеше до реката, минаваща край града. Сядаше на брега и съзерцаваше как водата лениво тече. Дори неговият объркан мозък беше схванал, че съществува някаква – магично-тайнствена за него – закономерност, според която цветът на водата се променяше неколкократно в интервала между изгрева и залеза на слънцето. Отначало речната вода беше, както обикновено, мръсно сива, после изведнъж ставаше червена, или синя, или жълта, или зелена, или направо черна, следваше период на възвръщане на обичайния ѝ цвят, след което отново потичаше различна. Тази необяснима промяна изпълваше лудия с възторг, достигащ до екстаз. Синьото го караше да си представя, че реката се е сляла с небето; червеното и зеленото му напомняха за плодовете и зеленчуците, с които го черпеха добри продавачи на градския пазар; черното свързваше с облеклото на други добри хора, които също го черпеха с разни вкусотии, но на гробището; жълтото го сгряваше, подобно на огъня в студените нощи. Приемаше цветното вълшебство като неведома благодат, която единствено той може да оцени.

Този чуден пролетен ден лудият отново беше на речния бряг. Но времето напредваше, а цветът на водата, странно защо, изобщо не се променяше – тя течеше все така мръсно сива. Първоначално това го озадачи, после го смути и разтревожи. Тревогата му нарастваше все повече и когато слънцето започна да се скрива зад хоризонта, той заплака безутешно. Някой му беше отнел вълшебството...

Лудият нямаше как да знае, че от този ден беше спряла работа – поради световната икономическа криза – разположената малко по-нагоре (обратно на течението на реката) текстилна фабрика.

* Той е долу, на брега на реката. (от песен на „Europe”)