Т О П Л И Н А Т А

Котката лениво повдигна глава и го погледна премрежено, почти протоколно и после отново  обгърна с лапи сивокафявата си главица и задряма.

Ивайло леко се плъзна покрай леглото и излезе на терасата – неговото царство, на безпорядъка  -  естествено.

Колко пъти  се бе заканвал да сложи ред тук и все оставаше с плановете.

Чувалите с разпалки, струпани в единия ъгъл, се бяха изперчили чак до тавана.

- Да, ама тук са близо. Пресягам се и готово – директно в гърлото на „лъчезарката”.

Така вкъщи бяха кръстили пернишката печка, най-малък номер, подарена му от неговия приятел  Лъчо. От аукциона, оня – последния, преди  да   продаде апартамента си в града и да събере всички зад океана. Но това бе дълга история, така че Ивайло остави мислите  си да отскочат като топка от темата и се вгледа в бюрото на терасата.

То вече не изглеждаше, че  е било бюро някога, бе го доизградил като тезгях от работилница, разбира се,  в умален вид.

Всъщност нашият човек отскоро си мислеше, че всяко нещо около нас е просто умален вариант на нещо по-голямо.

Ние, копия на родителите си, те - на техните, всички като цяло - на родовия корен.

Движението ни бе едно умалено движение на звездите, уж подредено и циклично, а всъщност в повечето случай хаотично.

Като си мислеше така, Ивайло се сепна - хаотично, но защо, щом подредеше нещата най-прилежно, трябваше да  ги  прерови основно, за да намери някой чарк, необходим му в момента, а в хаоса на безпорядъка го намираше веднага  и  то сякаш магически бързо.

Имаше нещо необяснимо в това.

На терасата бе студено, но не това му бе проблемът. Вече няколко дни не можеше да реши как да направи корпуса на оная дребна машинка, от която искаше да потекат златните овали – пиците, и като текнат, да му донесат необходимите средства за лаптопа.

Истината бе, че принципите ставаха изключително ценни и имаха смисъл, когато понякога ги нарушеше.

Няколкото разстояния сякаш измерваха неговата готовност  и стремеж да реализира плановете си, макар че, за да успееш индивидуално, трябва твоите идеи да допринесат нещо на повече хора и не само на тях.

Навън се вдигна невъобразима врява, разлаяха се няколко кучета около контейнерите за смет, Ивайло надникна от високото.

Една черно-бяла котка стоеше върху контейнера, а отдолу  побеснелите кучета ù се хвърляха.

В този миг  той  погледна към тяхната котка и я видя свита на кравай да спи. Колко малко трябва, да е хубаво всичко.

Котето вече няколко години живееше в къщата му. Всички го обичаха и му се радваха. И то ги обичаше – по своему. Отначало плахо и избирателно, но после пръскаше обичта си  на всички. Само дето говореше на своя език. Петият елемент – както му казваха в къщи – живата обич.

То, котето, по своему се отплащаше на стопаните си. Тихо и кротко, то сякаш усещаше, щом имаше болка у някого, наместваше се върху болното място и усърдно започваше да масажира там, а в дълбокия му поглед  се четеше оная решителност и всеотдайност, която  можеше да се прочете само в очите  на най-близките хора. Петият елемент лекуваше с обич – тези, които го обичаха истински.

Това е рецептата! За всичко! И Ивайло отново се наведе над бюрото. Мазните му пръсти опънаха зъбните колелета, така че да застанат в равновесно положение и запробива отвори за винтовете, с които да ги хване.

Слава богу, закрепи ги и после ги стегна здраво, та  знаете ли каква температура е това, и не само – ами очакванията на  клиента:

Всичко  да е здраво и да няма нужда от ремонт дълго време, ами неговите надежди за лаптопа, ами  очакванията на хората, които щяха да си купят от тези пици и още с първата хапка от горещата, димяща и дъхава пица да си кажат: - Като ония са - хубавите, от преди. Кога бе това  - от преди, Ивайло не знаеше, но трябва да е било  и хубаво, щом някои го споменават.

Та затова се стараеше. Малко по  малко, ден след ден, машинката ставаше, ама той не си даваше зор. Нямаше ли „вдъхновение”, не работеше.

Ако нямаше обич и вдъхновение, какъв щеше да е резултатът - никакъв,  разбира се.

Разбираше от тези машинки нашият човек, половината желязо, половината тесто. Две страни на едно цяло, а  и две коренно противоположни неща.

Желязото искаше точност, прецизност и прави  линии. Определена скорост и температура, всъщност в температурата, в топлото, бе допирната  точка със закръглеността и мекотата на тестото, с аромата на риган и босилек, разтеклия се кашкавал  и поръсения навсякъде колбас.

Пак нещата опираха до топлината и щом  си помисли това, Ивайло усети, че е позамръзнал, врявата бе свършила, котката със светкавична скорост и ужас скочи и избяга, а настървените кучета се спогледаха неразбиращо и взеха да се зъбят помежду си – нали все някак трябваше да  си изкарат злобата.

А в стаята  котката отново погледна през присвитите си клепачи, протегна се  и се изправи, направи няколко крачки  по леглото и измяука доброжелателно.

Ивайло знаеше, че го вика. Петият елемент се бе заредил с топлина и сега искаше  да му я предаде.

- Ей сега, мила, искаш ли рибка, ела, ела.

Топлината се въртеше в кръг и цялата къща ухаеше на обич. Скоро щяха да са  всички заедно – четиричленното семейство и петият елемент, щеше да бъде хубаво и топло.