Това е. За това ти говоря. Това е истината. Искам да кажа… Това е той. Той. Господ. Виждал съм го. Още от дете знам, че е наблизо. Точно тук, в къщата… В кухнята. В моята кухня.

     Ето го. Ето как изглежда. Като този чернокож от плаката с реклама на поредната марка ориз.  Това е лицето му. Виждаш ли колко е мил… „О, Виктор, радвам се, че се връщаш към зърнените култури” - казва ми Той. 14 години по-късно. Същите са. Кожата му, очите му и тази самодоволна усмивка… Да създадеш света от нищото… Бог винаги се усмихва. Дори когато убиваш баща си пред очите му. Аз го наръгах дванайсет пъти, а Бог ми се усмихваше… Ето така. Както тишината е отсъствие на всякакъв шум, голотата - отсъствие на дрехи, тъмнината - отсъствие на светлина, така и аз съм отсъствие на добро. Аз съм отсъствие на добро, обаче шибаният Бог ми се усмихва. „Хайде, Виктор, покажи на червивото копеле какво е истинско убийство!” - вика ми Той от стената, а аз дупча създателя си от яд, че не съм го направил по-рано. 
     Обичам ориз. Твърдо сварен, не много лепкав и с половин лъжица сол. Докато бях в поправителния дом, се запознах с един чистач. Суров тип. Ядем в столовата, а той ми обяснява: „Ориз се отглежда, като наводниш нивата. И в същото време, в момента, в който водата се разлива върху повърхността… се засаждат младите растения.” Гледам го, а той нагъва от миризливия бъркоч, с който ни хранят и продължава: ”Това ограничава растежа на плевелите и в същото време отблъсква вредителите.” Така съм роден - едно малко зрънце, дошло от потопа. И в себе си се давя. 
     Майка ми казваше, че размерът и характерът на наказанието зависят от нарушението и са равни на него. Намерих я мъртва, ей тука. В кухнята. В моята кухня. Пред Бог. Пребита от пияния ми баща. А Онзи, от стената… ми се усмихваше. „Покълни, Виктор! Ти си моята реколта, не ме разочаровай!” - вика ми, а аз гледам смачканото лице на жената, която ме е родила и… не знам защо, се усмихвам. Като Бог. Бях на 16. До нея, на пода, гледам – мравка. Нагърбила зрънце ориз… И пълзи. Мислех си: „Сигурно аз съм като създател за нея… Аз съм създател” - викам си. „Сега съм Бог на мравките… Но ще порасна.” 
     На 16 омразата и презрението са първото условие за раждането на злото. Аз съм отсъствие на добро. Обаче, шибаният Бог ми се усмихва! Окаяна свобода и натрупани илюзии - в кухнята ми. А тоя от стената стимулира надутия оптимизъм. Тъпчи ме с храна и идеи и ме тласка към единствената крайна спирка - щастието. Честит рожден ден, 30 годишен шибаняко! Поздравления! Животът ти е противоречие между уютния заслон и хаоса на свободното скитане. На 31? Ще съм празна модификация. 
     Едно време, на оризовите плантации, робите пеели. Представяш ли си? Пек, кръв, пот, изранени пръсти и надрани нозе… А те пеели. Пеели така, че Бог да се усмихва и в същото време раждали удавници като мене. Удавници като мене, които са способни с ей тия ръце да раздадат възмездие. Че кой си ти, бе? Кой си ти? Плюнко нещастна! Изхабена същност такава. Без майка и баща, без убеждение и път, без дълг и воля… Кой си ти, бе? Смешнико скапан! Роден от усмивката на Бог и натикан в нея? Кой си ти, бе?
     Обичам ориз. Ял съм всякакъв – кафяв и мек, бял и едър… Веднъж, като ходих с майка ми на село, отидохме при вуйчо ù. Беше сварил една огромна тенджера. Започнах да ям. Преядох... И като преядох, взех остатъка в чинията си и отидох зад къщата. Започнах да целя бялата варосана стена с… ориз. Това беше първата ми картина. Тогава вярвах, че мога да имам всичко, че съм способен да бъда герой, че никога няма да бъда фикция. Обаче Господ ми се усмихваше. И докато аз вярвах, че това е проекция на неговата добронамереност към мен, съм пропуснал най-важното. Същността! Че разковничето на нещата е именно в този въпрос - ти ли можеш да имаш всичко, или всичко може да има теб?” Това е. За това ти говоря. Това е истината. Това е Бог… И по някакъв извратен начин… аз вярвам в него.