Аз съм просто едно момиче, живеещо в объркан свят.. много объркан. Защо ви го казвам ли? Просто съм уморена. Уморена от всичката тази неяснота, болка и мъчителни моменти. Да, на 16 съм, но съм преживяла много. Не съм онази яка мацка, по която всички си падат и умират. Тази с перфектното тяло и която има вида на гръцка богиня. Тя е хубава дори сутрин без грим и рошава коса. Дори в този момент тя пак ще е най- желаното момиче. ТЯ ще получи сутрешна топла прегръдка, нежна целувка по сочните й плътни устни и едно мило прошепване „добро утро, красавице”. Въпросът е, защо тя? Защо не аз? С какво съм аз по-различна и с какво точно  тя ме превъзхожда? Защо аз не заслужавам романтична вечеря по залез и мило съобщение колко му липсвам? Не знам..не мисля, че аз съм по малко човек от това така желано момиче. Но нека спрем да говорим за нея и да ви разкажа нещо за себе си Хмм, да видим. Аз съм ниска, около 1,65 висока. Нося очила и вече може да си представяте какво ли не в главите си от сорта „оф, поредната грозница без социален живот, режеща си вените и слушаща гробарски песни”. Всъщност, далеч не е така. Та, нека продължа с описанието. Имам дълга, гъста кафява коса. Пъстри очи и бих казала плътни устни. Като цяло съм доста усмихнат човек, въпреки болката, която съм изпитала. Не слушам hard rock, а се наслаждавам на всеки стил музика. Едва ли ще ме забележите на улицата, защото нямам тялото на модел, а имам малко в повечко тук-там. Но знаете ли? Въпреки това, аз се харесвам. Уважавам тялото си и го обичам. Знаете ли как се научих на това златно правило? Ами, след много сълзи и критики спрямо себе си. В 6-7 клас ми беше може би най- трудно. Бях тормозена както виртуално, така и в ежедневието. Бях наричана с какви ли не имена. Всеки ден чувах какво ли не спрямо себе си. И до ден днешен се питам: „защо?”. Какво им направих? С какво ги обидих? Отговорът бе много простичък. Те бяха като лъвове. Разкъсват те, потъпкват самочувствието ти. Целят да те накарат да се чувстваш като нищожество. И с мен успяха. Пречупиха ме. Не смеех да им кажа нищо. Просто мълчах… Когато завърших 7 клас, се преместих да уча в друг град. Мислех си, че ще е прекрасно. Нови приятели, без тормоз и гаднярско отношение. Толкова грешах… сякаш всичко започна отначало. Бях по-затворена, защото не познавах хората в моя нов клас. Известните и готините се изявиха като с прожектор и вече всички говореха за тях. Те бяха най- готините. Училището беше тяхно. Аз? Аз просто седях на чина си, притеснена и незнаеща какво да прави. Както и да е, с течение на времето започнах да се отпускам. Намерих нови приятели. Малко по малко нещата започнаха да се подреждат. И за момент наистина беше хубаво. Самата аз се промених. Започнах да излизам много по-често. Забавлявах се. Живеех. Бях свободна. Колко прекрасно звучи, нали? Сякаш бях различен човек. Запознавах се с толкова готини хора и се чудех защо бях прекарала толкова време, мислейки и плачейки какво не ми е наред. Появиха се и момчета в живота ми. Леле, тези пеперуди не са ме оставяли да мигна цяла нощ. Получавах комплименти за усмивката ми, за очите ми. Беше прекрасно да чувам такива думи. Казвам ви, не може да се опише с думи. То е толкова магическо и поглъщащо.. тези лоши спомени от миналото започнаха да избледняват, а на тяхно място заставаха хубавите, щастливите. Междувременно не забравях и учението. Постигах целите си. Завърших с отличен успех. Е, само математиката дето беше 5, но въпреки това бях горда от себе си. Тази математика.. Както и да е. Какво да ви кажа, всичко бе вълшебно. Чувствах се жива. Мисля че, доста се развихрих тук. Сигурно и за името ми ще питате. Е, казвайте ми Ети or Ettie in English. Всичко написано горе е истина. Благодаря за вниманието!