Трансформърс или малкият и големият човек
Бебето плаче, когато го боли и когато е гладно. Големият човек прикрива сълзите си, когато го боли.
Изписани са толкова думи дали жената е уязвима, когато плаче и когато споделя болката си.
А мъжът? Бебето няма пол - всички бебета реагират еднакво. Защо никой не пита срамно ли е жената да плаче, а толкова трактати, стихове и песни са писани и изпяти за мъжките сълзи? И кога човек плаче пред другите? За да предизвика съчувствие, а оттам и да спечели доверие? Да показва слабост, за да постигне целта си, манипулирайки така тези, които ги е грижа? Това ли ни прави големи хора?
Това ли е "да превърнеш слабостта си в сила"? Защо по различен начин се гледа и тълкува поведението на жената и мъжа, а уж става въпрос за общовалидно за двата пола поведение: реакция при болка? Как и защо се научаваме да я контролираме и показваме по различен начин в различни ситуации? Защото от бебе (среден род) се превръщаме в полови същества. Защото прибавяме към живота си навици, мании, изисквания, критерии. Защото вече не ни задоволяват нуждите по дефолт, а трябва да се съобразяваме, нагласяме, угодничим спрямо околните и близките.
Поемаме отговорности, имаме задължения, блъскаме си рогата в стени, борим се с вятърни мелници.
И един прекрасен ден откриваме сайт за лично творчество и ставаме автори. Автори на въображението: представи, желания, мечтания, копнежи, стремежи, любов, болка: бягство от реалността на големите хора.
И отново сме малки хора, но с интернет. Бебета с мишка или смарт в ръка. Само памперсът липсва. Дали?
😉
© П Антонова All rights reserved.
Актуална и оригинална както винаги, Пепи.
това е разликата между автор и олимпиец
