ТРИУМВИРАТЪТ
І
... проклет дъжд!
Свестих се. Но не отворих веднага очи – никога не правех тази грешка. За момента не се намирах на открито – показваше го акустиката на помещението. Обгръщаше ме светла топлина – много по-приятна, отколкото ми се щеше, а във въздуха се носеше пощипващият мирис на антисептични препрати.
Нещата вървяха добре на този етап. Единственото, което леко ме притесняваше беше, че нямам и най-малката представа къде, по дяволите, съм. Това обаче можеше да почака. Имах някакъв проблем с цялостния контрол на акселератора... изпратих команда... повторих я – проблемът оставаше. С огромно нежелание изпратих рестартиращ сигнал. Почаках. Още миг... още секунда. Времето замря и се разтече.
Спомените ми изиграха лоша шега: вместо един по един, връхлетяха ме вкупом. Само коланите, с които ме държаха вързан за леглото, ми попречиха да се сгърча на две: Пороен дъжд, аз акселерирам и тичам по бетонен плац... проклет дъжд... и гръмотевици. Тичам. Съвсем наблизо избухва огнен вулка ...