14.11.2009 г., 12:30 ч.

Триумвиратът 

  Проза
734 0 2
2 мин за четене

ТРИУМВИРАТЪТ

 

І

 

... проклет дъжд!

    Свестих се. Но не отворих веднага очи – никога не правех тази грешка. За момента не се намирах на открито – показваше го акустиката на помещението. Обгръщаше ме светла топлина – много по-приятна, отколкото ми се щеше, а във въздуха се носеше пощипващият мирис на антисептични препрати.

    Нещата вървяха добре на този етап. Единственото, което леко ме притесняваше беше, че нямам и най-малката представа къде, по дяволите, съм. Това обаче можеше да почака. Имах някакъв проблем с цялостния контрол на акселератора... изпратих команда... повторих я – проблемът оставаше. С огромно нежелание изпратих рестартиращ сигнал. Почаках. Още миг... още секунда. Времето замря и се разтече.

    Спомените ми изиграха лоша шега: вместо един по един, връхлетяха ме вкупом. Само коланите, с които ме държаха вързан за леглото, ми попречиха да се сгърча на две: Пороен дъжд, аз акселерирам и тичам по бетонен плац... проклет дъжд... и гръмотевици. Тичам. Съвсем наблизо избухва огнен вулкан. Не са гръмотевици! Рязко сменям посоката. „Стрелят по мен” – мисълта се стрелва през главата ми. Зиг-загът се оказва добро решение – последният огнен стълб изригва на мястото, където бях допреди миг. Продължавам да тичам, дори ускорявам темпото, доколкото е възможно в този дъжд. Проклетник – оня зад мерника – биваше си го. При това темпо щях да издържа (при риск за сърцето) най-много още две-три минути. Спешно се нуждая от промяна в плана, а нямам идея какъв е той въобще. При акселерацията движенията ми стават безпощадно бързи, дори леопард би се затруднил да ме надбяга. Но изстрелите стават все по-точни.

    Паметта ми регенерира спомена. Тичах към редовете совалки за космически чартъри, паркирани в далечния край на плаца, или по-точно към четириметровото бетоново ограждение на космодрума зад тях. Целта: прескачане на зида на около трста метра пред мен и среща с Първи.

    Спринт... ускорявам... Дъждът се превръща в пелена, не виждам отделните капки, не виждам нищо друго освен бетонната стена, вече само на стотина метра напред. Добре, че вали – при това темпо белтъците в тялото ми със сигурност вече денатурират. Дъжд... спринт... скапано време... болка... зиг-заг... стена! Скокът ми на височина ще впечатли и шампион на галактиката. Изстрелът ме застига в апогея на полета ми нагоре. Блясък... тишина... Снайперистът наистина си го биваше.

    Акселераторът ми сигнализира за режим на готовност. Това и чаках – стартирах проверка. Последва моментален отговор – имах пълна функционалност. Сега наистина щях да изнеса интересно представление на тези, които ме бяха вързали за болничното легло. След като отворех очи, щях да имам на разположение дванадесет минути да напусна това място.

    Отворих очи, едновременно скъсах коланите, придържащи ме на леглото.  Скочих на крака и без да се оглеждам, се втурнах навън от болничната стая със яростта на прострелян глиган. Почти размазах на стената някаква служителка на лечебното заведение. Прелетях по коридора за секунди, следвайки табелките за евакуация. Намирах се на  цивилна космическа станция. След секунди се озовах на дока с капсулите за евакуация. Скочих в първата от реда. 

     Сработи имплантирания ми Паралелен адаптер. Леко изненадан, деактивирах Акселератора. Интересно, какво ли вършеше тук Първи?

© Траян Продев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страшна динамика!Бързо сменящи се картини.Зави ми се свят, че съм и не изтрезнял достатъчно от снощи.Добре , че съм седнал.
    Поздрави за лудия разказ !
  • В интерес на истината Антонио,
    Вдъхновен съм от книгата: "Тигър!Тигър! на Алфред Бестър.
    Благодаря за това, че мислиш за интересно написаното!

    P.S. Не смятам, че много ме бива в писането. Това е пилотка!
Предложения
: ??:??