Apr 5, 2012, 6:15 PM

Трудна връзка 

  Prose » Others
1228 0 7
46 мин reading

    Вече цяла седмица чакаше негово позвъняване... В главата й се преплитаха безброй въпроси, все хипотетични. Нямаше отговор на никой от тях. В такива мигове й идеше да го "зареже", да прекъсне тази трудна връзка, но той точно в този момент се обаждаше, намираше винаги някакво извинение и всичко започваше отначало...

   Кога беше началото... Преди осем години, тя току-що завършила френска филология, започна работа в неговата издателска фирма. Беше подала документи в още няколко издателски къщи и различни ежедневници. Месеци обикаляше по редакциите в търсене на работа. Когато й се обадиха, че я чакат за интервю, не повярва на късмета си. Тази издателска къща беше една от най-популярните в страната, с много добро име, заради сигурността си и бързото изпълнение на поръчките.

   Интервюто беше със заместникът. Самият шеф беше на някакво пътуване из страната. Не го познаваше и нямаше представа що за човек е, на каква възраст е. Във фирмата се носеха най-различни слухове: бил много добросъвестен баща, внимателен съпруг, но преди всичко - перфектен професионалист.

  За два, три дни колегите й успяха да я информират подробно за всичко. Явно човекът разбираше добре от работата си. Изненада се като й казаха, че е психолог по професия. Но пък...психолозите са със силно чувство за отговорност, дискретност и уважение към личността. А за тази дейност, споменатите качества бяха много необходими. Писателите и поетите са хора с чувствителни, раними души и се изисква много такт и усет в общуването с тях.

   Анелия бързо навлезе в служебните си задължения. В трудовия й договор бе упоменато, че я назначават като редактор и преводач от руски и френски. Владееше еднакво добре и двата езика. Беше минала и тримесечна специализация в Лион...

Незабравими спомени й остави градът на двете реки - Сена и Рона. Беше се разхождала с часове по красивото им крайбрежие. Пред очите й още бяха величествените сгради, площадът Беллкур със статуята на Луи 14 и още една, тази на нейния любим герой - Малкият принц. Тук бе родното място на Екзюпери. Посети и къщата-музей, която се намира на булеварда, кръстен също с неговото име. Наслади се на изящните мостове над реките. Разгледа местния музей Сен-Пиер, който се считаше за Лионския Лувър.

   Прекрасно се разбираше с французите. В общежитието, където беше настанена, общуваше само на местния език и многократно й бяха правили комплименти за доброто й произношение. А французите, както е известно, имат голяма доза шовинизъм и за да признаят на една чужденка, че добре говори езика им, значи наистина заслужаваше.

   Като се върна от там, направи два превода на частно за други издателства, които бяха останали доволни от работата й, но хонорарите за труда й бяха толкова скромни, че ако родителите й не плащаха наема, тя нямаше как сама да се издържа...

...Отделиха й едно малко кабинетче на втория етаж. Обстановката беше скромна, но напълно удовлетворителна. Важното беше, че ще е сама. Малка библиотека, бюро, компютър, масичка с два стола. Момичето си донесе и няколко пъстри цветни колажа, подарък от един приятел художник, кожен моливник и много красива кристална вазичка, в която да слага любимите си цветя.

   Бяха минали няколко дни от назначението й и тя вече почти беше научила имената на колегите си и тяхното семейно положение. Сами се представяха, донасяха й и по нещичко като за `Добре дошла между нас`.

   Издателският колектив се състоеше от 9 души, разпределени по жанрове. Анелия попадна в групата на прозаиците. Беше доволна. Не че не обичаше поезията, но мерената реч я затрудняваше повече, особено що се отнасяше до преводи.

В понеделник, отпочинала и освежена, тя пристигна в издателството петнайсетина минути преди началото на работното време. Всъщност нямаха точно определено разписание. Работният им ден беше нерегламентиран. Естеството на дейността им не разрешаваше да се затварят в "часова рамка". Но като неписано правило, около 9 всички се събираха в уютната кафетерия на партера, пиеха кафе, разменяха си по някоя приказка и се прибираха по кабинетите си за работа.

   Анелия се насочи към вратата, понечи да я отвори, но я изпревари някакъв непознат мъж, който учтиво я покани вътре.

- Добър ден! Заповядайте! На кафенце ли?- попита я той

- Добър да е! Да, хубаво е денят да започне с едно силно, горещо кафе!

- За пръв път ви виждам тук. Търсите ли някого?

   Момичето го погледна и едва тогава забеляза колко привлекателен е този мъж. Леко прошарените му чупливи коси бяха високо подстригани. Очите му - две огромни езера с меки слънчеви отблясъци в тях, я гледаха питащо. Устните му - плътни, чувствени. А на брадичка - ясно забележима трапчинка. Като че ли ток мина по тялото й. Не знаеше дали да се разсърди на любопитството му, или да му отговори възпитано и мило. Предпочете второто:

- Не, не търся никого. Просто идвам на работа.

- А, вие сте новата ни колежка?! Приятно ми е! Аз съм Никифор Стоилов, вашият скромен работодател! - усмихна се широко и й подаде ръка.

В първия момент Анелия се стъписа, но бързо се окопити:

- Аз съм Анелия, новата ви служителка! - опита се да се усмихне тя, но изненадата й беше толкова голяма, че със сигурност усмивката й не беше естествена. - Извинете, но ви нямаше когато започнах работа...

- Всичко е наред! - весело я прекъсна той. - Хайде, ще пием ли кафе? Тъкмо ще имаме време да си поговорим малко.

   Да каже, че веднага се влюби в него, щеше да излъже. Не беше на шестнадесет. Все пак имаше, макар и не особено богат опит в любовта. Беше оставила зад гърба си две сериозни връзки - едната 3 години в Езиковата гимназия и другата - четири, в Университета. И в двата случая тя беше приключвала контактите. Но това беше в миналото...

   Отначало Анелия не отдаде значение на ежедневното минаване на шефа през кабинета й. Помисли си, че това е резонна практика при назначаването на нов служител. Но постепенно разбра, че не с всички правеше така. Мина й през ума, че може да му харесва, но бързо изгони тази мисъл."Хей, момиче! Не се заплесвай! Първо ти е шеф и второ е женен мъж! Надалече от него!" Въпреки че се опитваше да си го внушава, хвана се на няколко пъти да очаква тръпнещо всяко негово посещение, да й липсва, ако не мине да й каже дежурното "Добър ден на нашата млада опора!", да й се усмихне с широката си, неустоима усмивка...

Беше чула, че има две дъщери - едната първи курс студентка, а за по-малката се говореше, че не била добре. От какво точно страдаше, не й беше удобно да пита колегите си. Веднъж на кафе чу реплика от колежка, която й се стори много пресилена:"Не знам как търпи тази пепелянка в дома си?! Ако бях на негово място, хиляди пъти щях да я изгоня!" Не прояви любопитство да попита защо, не беше нейна работа. Всяко семейство имаше своите проблеми. Разбра, че епитетът беше насочен към съпругата му. Веднъж-дваж я беше мернала в издателството. Не блестеше от красота. Една доста невзрачна фигура, облечена в стил "лелка". Но това не значеше нищо. Анелия не беше от хората, които си вадеха прибързани заключения за останалите само по външния им вид.

   Макар и млада, животът я беше научил да обръща внимание на съществените неща - характера, човещината, взаимопомощта и по този начин да избира хората, с които да общува. Тя самата не беше от типа "супер модерна". Любимият й стил беше спортно-семплият. Бяла блузка, разноцветни пуловери, дънки, джинси. Високата й, стройна фигура не се нуждаеше от токове. Позволяваше си да носи маратонки или мокасини, които с нищо не намаляваха очарованието на вида й.

   Бяха минали вече няколко месеца, през които Анелия свикна с работата си, с колегите си. Оказа се, че почти всички са с чудесно чувство за хумор. Понеделничната оперативка беше очаквано събитие. Всеки споделяше как е прекарал почивните си дни, шегуваха се помежду си съвсем доброжелателно. Шефът не оставаше назад. Все нещо ново, приятно им съобщаваше - или за голяма поръчка, или за организиране на различни празници.

  Мислите й се върнаха към онази нощ... Празнуваха рождения й ден. Беше поръчала торта, с шоколадена книга върху нея. Искаше й се да зарадва колегите си.

Беше купила уиски, водка, кампари, различни безалкохолни. Стоилов я поздрави от името на целия колектив и й връчи общия подарък - един огромен бял мечок.

- Иде зима. И тъй като все още не си избрала половинка в живота си, решихме да ти купим Мечо-пух, който да те топли с присъствието си. Но... това е само временно решение, нали така?! - усмихна се мило той.

  След празника, й предложи да я закара до дома й. Тя се съгласи. Покани го от учтивост по на едно питие. Не очакваше, че ще се съгласи...

  Това беше най-пламенната нощ в живота й. Всяко негово докосване до тялото й, действаше като разтърсваща мълния. Ръцете му ненаситно я галеха, топлите му устни жадно изучаваха частица по частица от гладката й, млада кожа... Така започна тази връзка.

   Любовта им пламна, завихри се като ураган, който можеше да помете всичко наоколо си, ако той нямаше задължения... Търсеха се непрекъснато. Ходеха заедно на различни симпозиуми. Пътуваха до Италия, до Франция, до Швейцария. Връзката им не можеше да остане скрита. Всички в издателството почувстваха промяната.     Отначало се страхуваше да не я обвинят, че се намесва в семейството му, но скоро усети, че я подкрепят. Може би защото съпругата на Никифор се държеше много високомерно с тях, като господарка с робите си. Това ги караше да я ненавиждат. Винаги, когато идваше, всички се изпокриваха някъде или си намираха "спешна" работа навън...

   Анелия никога не попита за семейството му. Той сам й разказа, че малката му дъщеря има забавено развитие, че е под непрекъснато наблюдение на специалисти. За жена си не говореше. Призна й само, че отдавна са като чужди, спят в различни стаи и единственото, което ги свързва е дъщеричката. За голямата нямаше притеснения. Беше поела своя път. Единственото му задължение беше да я издържа. По-късно, когато завърши, започна работа в издателството. Знаеше за връзката им. Симпатизираше Анелия. Отнасяше се към нея съвсем приятелски, както и към баща си. Явно не го кореше. Тя си знаеше защо...

   Любовта им мина през всички перипетия, които можеше да си представи човек. Анелия беше споделила с майка си. Родителите й живееха в провинцията, но тя често ги посещаваше. При един разговор с нея, не издържа, разплака се и й разказа за Никифор. Не скри нищо. Майка беше, щеше да я разбере.

- Ани, знам че когато човек е влюбен, трудно е да се дават съвети, а още по-трудно е да се приемат такива. Но момичето ми, трябва да помислиш за нещо сериозно. Време ти е да създадеш семейство. Не искаш ли да станеш майка? Разбирам, че си влюбена в този мъж, но каква перспектива за бъдещето ти дава той? Остави го, мила. Ако трябва, напусни работа. Другаде ще си намериш. Образована и трудолюбива си. Все някъде ще има подходящо място...

- Мамо, знам че си права. Но пощурявам само от мисълта, че няма да го виждам. Минаха вече две години откак сме заедно, а аз съм по-влюбена отколкото в началото. Много пъти съм мислила по този въпрос, но винаги стигам до тупик.

- Не е достатъчно само ти да мислиш. Говори с него. Питай го какви са му плановете. Постави му ребром въпроса.

- Не мога. Като знам какво е положението му в дома, сърце не ми дава и аз да го притеснявам.

- Дъще, но ти също имаш право на щастие?

- Аз и така съм щастлива, мамо! Той ми дава всичко, което може да иска една жена... само когато в много от нощите оставам без него ... боли...

- Ето, виждаш ли...затова говоря. Още си млада, но годините летят много бързо, мила! И гледаш- утре прехвръкнали и ти си останала сама- без съпруг, без деца...Имаш право да изживееш върховните мигове като всяка жена- да гушнеш до гърдите си едно малко същество, откъснато от сърцето ти, да го отгледаш, да му се радваш...

   През всички тези години чувстваше, че трябва да постави въпроса за тяхната връзка открито. Много пъти той й намекваше, че иска да се разведе, но никога не предприе следваща крачка. Преди две години беше взела твърдо решение да сложи край. Празнуваха пет години от запознанството си. Той й беше приготвил чудесна вечеря и подарък- комплект Сваровски. Тя отказа да го приеме:

- Ники, не мога да приема такъв скъп подарък. Остави го за Мая. След няколко дни има рожден ден. Голямо момиче е вече, ще й хареса.

  Той разсърдено я погледна:

- Какво значи това? Защо да не можеш да го приемеш? Може би не ти харесва?

- Напротив! Знаеш, че обожавам тези бижута, но искам да поговорим много сериозно. Решила съм, че трябва да се разделим. Обичам те! Знам, че ще страдам! Но не искам целият ми живот да мине по начина, по който живея сега. Искам да създам свое семейство, деца. Искам да не деля съпруга си с никого. Мисля че е съвсем нормално това мое желание. Знаеш каква болка изпитвам, когато си тръгваш от тук! Искам да те имам само за себе си! Ако ще и егоистично да звучи, това е истината!

Той я слушаше, отвреме навреме вдигаше поглед към нея, но не продумваше.

- Имаш право, мила! Знам, че ти е тежко. И на мен -също. Хиляди пъти щях да го направя досега, ако не беше грижата за малката. Чувствам се страшно отговорен за това дете. Страхувам се да не наруша психическото й равновесие, ако ги оставя. Майка й е в състояние да изпадне в истерия и да й наговори куп глупости... Кажи ми, как да постъпя? Не искам да те загубя. Обичам те, както никого досега не съм обичал. Освен децата ми, ти си единственият светъл лъч в живота ми... Ще се опитам нещо да променя. Имай малко търпение и ще видим... може да ни се усмихне щастието...

   Оттогава минаха цели две години. Никифор нае нова квартира, съвсем наблизо до издателството. Анелия предложи да си делят наема, но той не на шега се разсърди и тя повече не повдигна този въпрос. От една страна чувстваше неудобство, а от друга- го разбираше. За него това не беше проблем. Искаше по този начин да й покаже колко държи на нея, колко важна е тя в живота му.

   Заведе я в една от големите мебелни къщи, за да изберат всичко, което беше необходимо за апартамента. Когато се опитваше да го попита за някоя мебел или предмет, той само се усмихваше и повдигаше рамене:

- А, не знам! Това е твоето жилище и искам по твой вкус да го подредиш! Да се чувстваш в него уютно и приятно!

- Но и двамата ще живеем в него!- цупеше се тя

- За мен само едно нещо има значение- да бъда с теб, ако ще и в колиба!

   Апартаментът беше мезонет. От спалнята на горното ниво, се излизаше на покрива на кокетното блокче. Отсрещните планински хълмове сякаш се оглеждаха в него. Изгледът беше невероятно красив. На верандата поставиха сенници, а под тях - в единия ъгъл барбекю, а в другия- малка камъшитова масичка с два фотьойла. Това беше любимият им кът. Вечер, когато се прибираха, сядаха там на чаша червено вино и си бъбреха с часове.

   Ники все по-често оставаше при нея. Жена му понякога спешно му се обаждаше, той се извиняваше и излизаше. На другия ден й обясняваше, че се е наложило да се погрижи за нещо, свързано с Антония- така се казваше малката му дъщеря. Всъщност тя вече беше порастнала. Наскоро навърши пълнолетие. Но така бяха свикнали да я наричат...

   Жена му веднъж само, преди известно време се беше опитала да направи скандал в кабинета му. Той бързо успя да овладее положението. Какво точно си бяха казали, не знаеше, но след това повече кракът й не стъпи там.

...Преди седмица се обадиха от Париж, че имат една голяма поръчка, за която настояха да го видят лично. Никифор много искаше да отидат заедно, но и тук имаше куп неща за вършене и той разчиташе на нея. От година тя беше станала негов заместник, на мястото на пенсиониралия се колега, който я прие на работа преди почти осем години.

   Замина сам. Обади се, че е пристигнал, че всичко е наред и оттогава, никакво позвъняване. Тя се опита да се свърже с тамошното издателство. Обясниха й, че се е наложило да замине директно за Южна Африка на някакъв международен симпозиум и може би затова не е могъл да се обади.

   Това я озадачи. Някак си нереално й се стори обяснението, но и какво друго можеше да направи, освен да чака. А изгаряше от нетърпение да го види, за да му съобщи много радостна вест. Очакваше бебе. Най-после щяха да си имат свое дете.... ...Напоследък чувстваше неразположение. Цикълът й се беше забавил с няколко дни. Това често й се случваше и не обърна особено внимание, но реши, че докато Никифор отсъства, може да мине и традиционния си годишен преглед.

   Гинекологът я прегледа, покани я да седне. Тя се стресна:

- Докторе, някакъв проблем ли има?

- Не, мило момиче! Не е проблем, а приятна новина. Бременна си във втория месец. Честито! Ще ставаш майчица! Хайде, време беше! А къде е щастливият баща? Сигурно още не знае. При другото посещение ви искам двамата, нали?

   Анелия не знаеше как да реагира. Новината й дойде като гръм. Уж вземаше противозачатъчни редовно... Но щом е станало, така е било писано. Едва когато се прибра в къщи, осъзна напълно случилото се. "Господи! Благодаря ти! Щом така си решил, така да бъде!"- рече си тя, усмихвайки се. И къде ли се губи този хубавец! Трябваше вече да се е върнал!

    Вечерта се обади на Мая. Покани я на кафе. Имаше нужда да си побъбри с някой.

Поседнаха на верандата. Мая беше донесла от любимите й баклавички.

-  Маичка, баща ти изчезна като вдън земята. Взех да се притеснявам. Никога не е мълчал толкова време. Да не би да му се е случило нещо. И на теб ли не се е обаждал?

-  Не. Но ти не се вълнувай! Черен гологан лесно не се губи! - се пошегува Мая. Все ще даде знак за живот! Ти как си? Как я карате в службата?

   Мая беше от десет дни в платен отпуск и не бяха се виждали в издателството.

На Анелия й се искаше да й каже за бебето, но с усилие премълча. Най-напред бащата трябваше да узнае и след това - който и да е друг.

- Добре съм, скъпа! Много работа имам напоследък, но се справям. Ти как прекара почивката? Ходи ли някъде?

- Отскочих до една приятелка във Варна за пет-шест дни. Състудентка. Е, знаеш, на плаж, вечер- в някое заведение да хапнем. Хубаво беше, но свърши.

- Мая, ако ти се обади случайно, моля те, звънни ми веднага! Независимо в кой час на деня е, нали мила?

- Нямаш проблем. Аз след няколко дни се връщам на работа, но ако дотогава се обади, ще имаш информация.

- Тони как е?

- Както обикновено. Нашите са направили постъпки да я запишат в един специализиран частен интернат, в който има чудесно обгрижване на деца с подобни проблеми. Освен това има паралелки с приложни изкуства. А както знаеш, Антония има талант в рисуването. По-добре ще бъде там, отколкото в къщи с мама.

- Да, беше ми споменал нещо баща ти, но само като идея. Не знаех, че вече са я записали.

- След по-малко от месец започва новата учебна година.

- Щом така сте преценили, сигурно е по-добре за Тони. Ще бъде в среда с деца на нейната възраст, ще общува. Радвам се. А и майка ти ще се успокои. Сигурно не й е било лесно през всички тези години. Понякога чувствам вина, че й отнех съпруга...

- Не е точно така, Ани! Много преди да се появиш ти, те нямаха добър семеен живот. Всъщност, още няколко години след като аз съм се родила, татко е искал да се разведе. Но...по погрешка правят Тони, после разбират за здравословното й състояние и той се е принудил да остане, само заради нея. Затова и аз никога не съм го обвинила за вашата връзка. Дори ти се възхищавам. Не знам аз на твоето място колко бих издържала...Не всяка жена може да обича толкова всеотдайно, без да иска в замяна нищо. Така че...съжалявам, че го казвам, но родителите ми не се обичат и не са се разбирали никога. Не се коси за тях, а гледай себе си. Само това мога да ти кажа.

- Милото ми момиче! Благодаря ти! Знаеш колко обичам баща ти и вас двете. Хубаво е, че сподели чувствата си. Да знаеш, че в мое лице винаги ще имаш една приятелка, на която можеш да разчиташ...

   Когато Мая си тръгна, Анелия поседя още малко на верандата и се прибра. Трябваше да си легне навреме, че утре я очакваше пак много работа. Поне Ники да се беше обадил...

   На следващия ден й се обадиха от Париж. Поканиха я спешно. Нуждаели се и от нейния подпис на договора. Преди да успее да попита защо не й се обажда лично г-н Стоилов, обясниха, че той също щял да се върне в Париж. Били й запазили билет за полета в 10ч. и щели да я чакат на аеропорта.

   Беше събота. Анелия се озадачи. Тези хора и в неделя ли не почиват? Набързо си приготви пътната чанта. Добре че беше лято и не й бяха нужни много дрехи. Но все пак, отиваше в Париж, една от столиците на световната мода. Трябваше да съчетае умело няколко тоалета, обувки и всичко останало. За час беше готова. Обади се на Мая и й обясни положението. Тя също се изненада. Каза, че ще поеме задълженията й в издателството. Пожела й добър път и успешно завръщане.

Френската столица я посрещна с проливен дъжд. Като че ли се беше разтворило небето. Отдалече съзря името си върху една табела, която държеше висок младеж. Насочи се бързо към него:

- Аз съм г-ца Анелия Карева. Приятно ми е.

След размяна на формалните при тези случаи любезности, младият мъж поръча такси, което ги отведе до хотела, в който й бяха запазили стая. Всъщност тя много добре познаваше този хотел. При предишното си идване заедно с Никифор, бяха отседнали пак тук. Не можеше всичко това да е случайно, при положение, че в Париж има стотици хотели...

- Г-н Ленар ви чака в салона на хотела- каза мило франзузинът- Моята мисия беше дотук! Радвам се, че ще ни гостувате и ви желая успешно пребиваване в нашата столица!

   Споменатият господин беше един от собствениците на френското издателство. Познаваше го. Голям чаровник и изключително галантен кавалер.Стана й приятно, че тъкмо с него ще се види. Помнеше, че този мъж беше много добър приятел на Ники. Дори му беше гостувал в България преди тя да започне работа.

   Ленар я видя и скочи от дивана, запъти се към нея, отворил обятия:

- Бонжур, мадмоазел! Добре си ни дошла! Как пътува нашето красиво момиче?

- Мерси г-н Ленар! Спокойно и приятно. Само не знам дали Париж толкова силно ме желае, че чак се "разплака" като ме видя!- пошегува се Анелия- Кога ще пристигне г-н Стоилов? Какво става? Малко ме изненада вашата покана. Обикновено нямате такав практика? Какво се е случило? - затрупа го тя с въпроси

- Успокойте се, шери! Всичко ще ви обясня. Елате да поседнем. Какво желаете за освежаване? Едно хубаво кафе, може би?

Мъжът поръча и на двамата кафе, сок от грейпфрут и портокал.

- Анелия, позволете ми да се обръщам към вас на име! Знам за вашата връзка с Никифор. Не, не, не се притеснявайте. Така се наложи. Моят сърдечен приятел ми разказа всичко, преди да влезне в болницата.

- Каква болница? Какво му е? Добре ли е?

- Успокойте се, мила! Ще ви разкажа. Преди няколко месеца ми се обади и ме помоли да запазя дата за операция. Бяха му открили рак на простатата.

- Но защо нищо не ми е казал? Защо не ми се е доверил?- Анелия беше в шок

- Не е искал да ви безпокои. Беше начален стадий и имаше много голям шанс да мине бързо и незабележимо цялата процедура. Знаете, сега технологията в медицината е много напреднала и това е почти рутинна операция. Тя мина отлично. Вчера трябваше да го изпишат, но сутринта, когато му слагат някакво лекарство в системата, получава алергичен шок и изпада в кома. Веднага ми се обадиха, а аз звъннах на вас. Такива бяха указанията му, само ако нещо непредвидено се случи, да ви се обадя да дойдете... искаше да ви изненада...

  Анелия стана от фотьойла и хвана глава с двете си ръце, сякаш имаше опасност тя да се откъсне от тялото й. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Не искаше...

- Господи! Защо? Жив ли е? Къде е? Искам да го видя! - почти не на себе си нареждаше тя.

- Ани, първо да оставим багажа ти в стаята и после ще те заведа при него. Но трябва да се успокоиш, иначе няма да ни пуснат. Никифор каза да ти предам, че е оставил писмо за теб в чекмеджето на нощното шкафче.

...Нататък денят мина за Анелия като в сън. Ники лежеше в реанимацията. Като го видя целият в системи, залитна. Ленар успя да я хване и сложи на стола до леглото. Изтича да й донесе чаша вода и някакво успокоително.

   След като се съвзе, почувства как горещи сълзи обливат лицето й. Мислите й бяха блокирани. Прибледняла, седеше и го гледаше. Не можеш да повярва, че това е нейният Ники. Толкова здрав, атлетичен, действен, сега лежеше безпомощен и безмълвен...

   Анелия хвана нежно ръката му, погали я:

- Ники, миличък, трябва да се събудиш! Моля те! Ще ставаш баща, любов моя! Нали няма да ни оставиш сами...

  Беше съвсем забравила, че и Ленар е в стаята. Той се приближи до нея, сложи ръка на рамото й:

- Ани, верно ли е това? Чакаш дете? Господи! Каква радост! Ела, мила! Не трябва да се вълнуваш толкова. Всичко ще е наред! Ела да излезем навън, да вземеш малко въздух.

- Не, не! Искам да съм тук, до него! Искам да му говоря. Да му кажа колко го обичам, как ми е нужен...

- Той знае, мило момиче, всичко знае! И той много те обича! Все за теб ми говореше... Това ще му даде сила да се пребори, да се върне при теб, при нас... А ти трябва да се пазиш сега! За него и за детето си. Ела! Тук прекрасно се грижат за него. Няма смисъл да се уморяваш. Ще оставим и твоя телефонен номер на рецепцията и ако се събуди, ще те извикат веднага.

  Ленар й помогна да стане. Прихвана я и я изведе навън...

  Анелия пожела да се върне в хотела. Искаше да остане насаме с мислите си.   Дъждът отдавна беше спрял и над парижкото небе сияеше разноцветна дъга. Ани я гледаше от балкона на хотелската си стая и сърцето й тръпнеше. `Пречистващ дъжд и след него- дъгата на живота. Не е ли това надежда... продължение... И небето ми дава сили...` Изведнъж тя нещо се сети, влезна в стаята и извади Писмото. Зачете го:

  "Любов моя, за да попадне в ръцете ти това писмо, значи с мен нещо се е случило. Надявам се, не най-лошото...Моля те, не ми се сърди, че не ти казах за болестта си. Знам колко си чувствителна и не исках да те изваждам от равновесие. Освен това, лекарите ми дадоха гаранция, че всичко ще мине само за седмица. Ако дойде непоправимото, искам да знаеш, че съм направил завещание, в което ти оставям като собственик 51 % от издателството, останалите 49 - са на Мая. Вие двете ще се справите. Знам, че се разбирате.

   Мезонетът, в който живеем не е под наем, а е купен твое име. Искам да си осигурена и спокойна за бъдещето си. Къщата я преписах на Мая и Тони, но с право майка им да живее в нея до края на дните си. Знам, че сега плачеш. Но не бива, мила! Съдбите ни са в божиите ръце. Ако Той реши, че ще те видя отново, ще стане! Ако ли не, млада си още, ще продължиш живота си и ще му се радваш, както му се радвахме двамата. Нали, Аничка?! Ще го направиш заради мен! Обичам те! Твоят Ники"

  Ръцете й се тресяха. Господи- мислеше си тя. Всичко е предвидил, до най-малката подробност...милият ми... да ме осигури... но живот без теб, какъв живот ще е, любими?!Ти ми трябваш! Само ти!

Анелия скочи, грабна писмото, пъхна го в чантата и излезе. Денят полека-лека се оттегляше за нощния си отдих.

     

Пред хотела имаше спряни таксита. Тя седна в едно от тях, поздрави учтиво и отсече:

`Нотр дам дьо Пари` Шофьорът кимна и потегли.

Париж никога не спеше. Не напразно беше известен в целия свят като `Градът на светлините`Феерия от разноцветни лампи, нюанси, форми... Неповторима нощна атмосфера за влюбените...

Повика спомените... В една такава нощ, прегърнати се разхождаха край брега на Сена. Спираха до всеки мост, измисляха си своя легенда за него и се смееха от сърце... Купи букет червени рози от един уличен цветар и коленичейки й го поднесе, рецитирайки й Жак Превер:

 

От пазара за птици
Купих птици
За теб,
Любов моя.

От пазара за цветя
Купих цветя
За теб,
Любов моя.

От пазара за окови
Купих вериги
тежки вериги
За теб,
Любов моя.

Накрая на пазара за роби
Те потърсих
Но не те намерих,
Любов моя.   

 

- Ах ти, покорителю мой! Не ти трябват вериги и без тях, сърцето ми е твое!- каза му нежно тя. После, влюбена и щастлива, го прегърна и впи страстно устни в неговите. Минута, две, вечност... Искаше й се никога да не свършва този миг... Той я погледна нежно, погали косите й и продължи:



Хиляди, хиляди години
не биха ми стигнали
да разкажа
за оня миг вечност,
в който ти ме целуна,
в който аз те целунах
една сутрин, в светлината на зимата,
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята,
която е всъщност звезда.

...Наближаваха Катедралата. Анелия се разплати с шофьора и бързо се запъти към нея. Искаше да се помоли в този свещен храм. Повдигна поглед към него. На нощната светлина той изглеждаше още по-величествен и внушителен. Какво значение има, че е католически?! Бог е един и чува молбите ни, независимо от къде му се молим и на какъв език... Пристъпи в храма, застана пред статуята на Дева Мария, скръсти длани и тихичко зашепна своята молитва....

Когато се прибра в хотела, беше вече по-спокойна. Наближаваше два след полунощ. Трябваше да поспи. Взе писмото, сложи го под възглавницата си. Погали нежно корема си, усмихна се и заспа...

Телефонен звън я събуди. Погледна часовникът. Показваше осем сутринта. Беше спала непробудно цели шест часа. Обаждаше се Ленар. Определиха си среща в клиниката след два часа. Утрото беше слънчево и обещаващо. Тя взе душ, сложи блузка в пастелно-цикламово, дънките, старателно сгъна писмото и го сложи в чантата си и слезе да закуси. Необяснимо защо душата й беше спокойна. Почувства как надеждата се беше свила в душата й и търпеливо чакаше...

По пътя спря таксито, за да купи букет свежи рози. В болничната стая ухаеше на чистота. Наблюдаващата сестра, веднага й донесе ваза с вода за цветята. После тактично излезе. Анелия седна до леглото:

- Ники, хайде мили! Време е да се събудиш!Тук сме и те чакаме- аз и синът ни... Беше почти сигурна, че носи мъжка рожба в утробата си. Безброй пъти беше мечтала да има син... от него. На него да прилича, като него да обича...

Държеше ръката му и изучаваше всяка веничка по нея. Целуна я... Стори й се, че усети потръпване... Остави я спокойно лежаща върху белия чаршаф, за да разбере дали не беше само измама, предизвикана от нейното желание да се събуди... Не, отново движение. Анелия скочи и съобщи на сестрата. След малко те заедно с лекуващия лекар, притичаха.

- Госпожо, много е възможно да реагира на антиалергичния серум, който му вливаме от два дни. Организмът му е абсолютно здрав и силен. Очакваме защитната му система да приеме положително серума. Надеждата е голяма. Американските ни колеги дават 85 процентна гаранция.

Като я видя как се разтреперя от вълнение, докторът се приближи към нея:

- Нали ми обещавате, че ще бъдете спокойна. Нужно е търпение и вяра. Хайде, сега ни оставете за малко. Разходете се до кафетерията, пийнете нещо освежително и след около половин час, ще ви чакаме отново.

Ани излезе от стаята. Насреща й се зададе Ленар.

- Добро утро, красавице! Току- що звъннах на клиничния шеф и ми съобщи, че са поръчали от Америка специално лекарство...

- Да, знам, г-н Ленар!- прекъсна го Ани- Току-що ми обясниха, но ме отпратиха, защото ще му правят преглед. Хайде, отиваме на кафе.

Тъкмо бяха седнали и отпиваха глътка по глътка от ароматното филтрово кафе, когато мобилният на Ани позвъня. Беше Мая. Какво да й каже? Да я повика ли? Или да не я притеснява? Но той й е баща, трябва да знае...

- Здравей мила! Да, да... имаш право...трябваше да ти се обадя... но емоциите ми дойдоха в повече и забравих... Не ми се сърди... Трябва да ти кажа нещо, но искам да ми обещаеш да бъдеш спокойна! Да,да... с него... претърпя операция, но вече е добре. И аз не знаех. Вчера, като дойдох разбрах...Добре! Ще те чакам! Звънни ми, когато си запазиш билета...

Току-що затвори, телефонът отново иззвъня. Помисли, че Мая е забравила нещо, но се оказа медсестрата. Гласът й звучеше припряно. Анелия настръхна.

-Г-жо, вие сте Ани, нали? Г-н Стоилов отвори очи и първата дума, която изрече беше вашето име... Елате, моля!

Анелия скочи от стола и се затича. Ленар не разбра какво става, но плати набързо и тръгна след нея... Когато влезе в стаята, я видя надвесена над леглото на приятеля му.

- Мили, тук съм! Свърши, всичко лошо свърши...не се изморявай...почини си... Обичам те! Хайде, поспи сега...

... Минаха още няколко дни. Беше края на август. Слънцето прижуряше. Огромната зала на летището беше пълна с пътуващи. На една маса в кафетерията седяха две млади жени и двама мъже. Весело си разговаряха. В погледите им се четеше нескрита радост. Изглеждаха безбрежно щастливи. Смехът им оттекваше наоколо, но те не се интересуваха от това. Смееха се непринудено и гръмко...

- Хайде, Пиер, ще те чакаме другия месец в България - обърна се Никифор към приятеля си. И да не идваш с гаджето, ще ти намерим една хубава българка, като моите момичета!

- Да бе, а Шарлот на кого да я оставя?! Да я излапат вълците веднага ли?! Заедно, винаги заедно! И кръстници ще ви станем ние, нали се разбрахме?!...И на теб, Мая като си намериш половинката, ние сме си заплюли кумството!...

Епилог:

Отлетяха години от тези събития... Тони влезна в интерната, завърши паралелка "Приложни изкуства" и Никифор й отвори частно ателие-бутик, в което тя с радост твореше своите прекрасни бижута от сребро и полускъпоценни камъни. Омъжи се за един свой съученик, с когото заедно работеха. Родиха им се и две прекрасни  дъщерички.

Мая замина на тригодишна специализация в Америка и там намери щастието си. Момчето беше българин, от второ поколение емигранти. По професия програмист. С помощта на родителите си, те създадоха издателска къща във Филаделфия, Пенсилвания. Имаха един син. През година, две посещаваха родината си.

Съпругата на Никифор, веднага след записването на Тони в новото училище, напусна дома и се премести при някакъв свой приятел, с когото от години беше поддържала интимни връзки. Получиха развод при взаимно съгласие.

Никифор и Анелия побързаха да се оженят, преди тя да е влезнала в последните месеци от бременността, за да бъде "най-красивата булка на света", както се изрази той. Ани правилно беше почувствала, че носи син под сърцето си. Бебето се роди здраво и читаво в началото на пролетта на следващата година. Нарекоха го Божидар.

Приятелството с Пиер и Шарлот Ленар и досега беше едно от най-хубавите неща в живота им. Те също се бяха оженили и имаха дъщеричка, година по-малка от Божко, на когото бяха станали кръстници. Всяка година си гостуваха.

Майката на Анелия много се гордееше със своята дъщеря и обожаваше зет си. "Няма на света такъв зет като моя!"- често я чуваха да казва. И добре, че дъщеря ми послуша сърцето си, а не мен, навремето...Всичко в този свят се постига с любов и вяра и търпение... Всичко!



 

 

 

 

  

© Галина Карааргирова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Мила Кети,с риск да Ви разочаровам, мога смело да заявя,че сюжетът на новелата е по действителен случай. Умишлено не се впуснах в подробности да обяснявам характера на майката,която е имала нужда от психотерапия. Поведението й към съпруга и децата й е било много по-лошо, отколкото Вие можете да си представите. Аз самата съм свидетел на "изпълненията"на една друга т.нар.майка,която забегна с любовника си и остави децата си/на 11 и 9 г./в ръцете на злощастния си съпруг.Мога още да продължа...Така че, както казва народът ни, не си слагайте ръката в огъня за това възможно ли е или не...Колкото до икономическата страна на въпроса,когато човек има достатъчно и никога не е изпитвал финансови проблеми,мотивацията на поведението му към околните, е съвсем различна от тази на живеещите с парични затруднения. Освен това,споменала съм и факторът -любовта и доверието на дъщерята към бащата,което помага на момичето да разбере ситуацията и да не реагира егоистично. Дано съм била ясна в обяснението си.
    От сърце Ви благодаря за споделеното! Бъдете здрава!
  • Разказът е чудесен, но ми звучи някак неправдоподобно. Ще Ви обясня защо. Дружбата между дъщерята и любовницата... такова нещо в живота едва ли има, децата си искат своята майка, каквато и да е тя. После - съпругата си мълчи, накрая развод по взаимно съгласие... хм, не познавам жена, която да не се бори за спасяването на семейството си, даже и само заради това, да не бъде аутсайдерът. И особено когато мъжът в тази история е заможен - повярвайте ми, в такъв случай семейството е особено чувствително към парите на тати, готови са да разкъсат натрапницата, само и само да не са ощетени с нещо. А дъщерята с менталните проблеми - тя пък как успя да създаде семейство, че и да отгледа две деца!!! По-скоро ми звучи като приказка. Надявам се да не Ви обидят моите забележки, които са продиктувани единствено от добро сърце.
  • Благодаря ви от сърце Яна,Елена,Лина Светлана за топлите отзиви!
    Тома,позволете към Вас да отправя специални благодарности за уместните забележки. Ще се постарая в най-скоро време да редактирам посочените изрази, което, надявам се да подобри текста.Колкото до обстоятелствеността,сигурно също имате право,но това е моят стил на писане. Харесва ми да бъда обяснителна! Но мога да се опитам да стана и по-лаконична! Бъдете здрав!
  • с удоволствие прочетох
  • Днес е празник в Испания и имах време да прочета написаното с интерес.Благодаря за удоволствието!
  • Много ми хареса! Много! Обичам щастливия завършек!!!
  • Галина, очевидно сте съвсем грамотна жена, но имам няколко не прекалено значителни забележки към този Ваш текст:

    1. Много е обстоятелствен. Твърде много текст, в сравнение с информация. Съзнавам, че това е лично мое становище и не предполага задължение други да го споделят.

    2. Имате следния пунктуационен проблем - не слагате интервал преди тиретата (така да се каже, дългите тирета). Правилно сте изписала "полека-лека", но не спазвате употребата на тире, както е използвано в предишното изречение. Аз ги пооправих до към средата, оттам нататък оставям на Вас, защото текстът Ви е достатъчно дълъг.

    3. Намерих известни слабости във Вашия текст, за които давам и предложения за корекции, например:

    -> Изненада се, к<b>ог</b>ато й казаха...
    -> като за `Добре дошла <b>сред</b> нас`...
    -> Но като <b>по</b> неписано правило...
    -> А на брадичка<b>та</b> - ...

    Моля, не приемайте мнението ми като омаловажаване на способностите Ви да пишете, защото определено считам, че имате такива, дори и да не е в точно моя стил.
Random works
: ??:??