Трябва да стигна навреме

  Стоя на спирката и чакам 136 да дойде. Чакам 15 минути. Цигара и половина  мое време. Мерилото на дните ми. Артистите го мразят, защото им поставя срокове и граници. Аз го понасям, защото въвежда ред сред задълженията ми - закуска, работа, обяд, работа, вечеря, работа. Последната работа годеницата ми нарича правене на любов.

  Докато чакам, принципно следя за някой  изцепен модел кола или за театрални афиши. Днес неприсъщо усещам как всички части на тялото ми боботят в ритъма на пътната обстановка. Как тътенът на моторите блудства с понаддалото ми тяло. Как клати месата ми и бучи в тях. Хваща ме страх, че може да не спре да ги насилва. Добре, че сестра ми идва. Носи ми книга. Сестра ми винаги има книга. Тя не ми е точно сестра и това не е точно книга.

  Автобусът идва и аз се качвам. Махам на сестра ми през прозореца и чета по устните ù колко ме обича. Отварям книгата, но се отказвам, преди да съм започнал. До мен сядат една в друга две гимназистки. Оня селянин зад волана им пуска целувки в огледалото за задно и след около половин цигара време подкарва возилото надолу по булеварда.

  Сменят се хора, магазини, гласове, пискуни. Стандартното за делника на тоя малък град. Изведнъж започва да вали и скрива мишките по дупките. Вали пълноводно и свлича пепелта от сградите и лицата. Виждам ги как пpоглеждат и после изтриват с ръкав прозорците и очите си. Харесват дъждовните капки. Но мен не ме интересува колко топли или тежки са, как падат по покрива и как това прехвалено барабанене отвлича хората от задълженията им, било то за да ги приспи, депресира или изчука при спуснати щори.

  Селянинът кара бързо и по селски - показно. Пичовският му ряз вцепява и възбужда тялото ми. Залепвам за седалката на автобуса. Внезапно ми се повдига и виждам как от устата ми се излива млада кола на час, час и половина. Не е стандартната сладка отмала, но върши работа. Стандартната сладка отмала не е работата, която върша след вечеря.

  Изповръщах се и най-сетне слизам. На път към апартамента си купувам празни CD-та от новоизрусената продавачка в книжарницата. Тая плюнчи пръст, преди да ги отлепи от купчината. Не искам да повръщам отново, отново, продавачке. Тая не става.  И CD-та ù не стават. Стискам книгата, за да не я ударя. Искам старата, бременната. Тя е същата. Тормозят ме. По пътя до вилата колата ми ще бучи по същия начин, както и през 2007 г., защото върху CD-тата ми записаха плюнка, не музика.

  Потеглям към 9 вечерта, като преди това си вземам два чийза, два пилешки, големи картофки и голяма кола. Четиридесет и пет минути шофирам и слушам радио. Тъпча се, докато не изпитам така познатото чувство на гадене.

  Не знам къде очакваш да стигна, но нямам вила. Лъжа. Имам  само сестра, която ме спасява с книги, когато се давя на спирката и в автобуса, между закуските, обедите и вечерите или когато нямам празно CD. Имам годеница, която ми е работодател и която не ме пуска в отпуск. Имам и любов, но тя ме чака на вилата към десет вечерта. Без значение как барабани дъждът по покрива  и  спуснати ли са щорите.