Да си сам е тежко! Да седиш и да се чудиш има ли някой на този свят, който те разбира, който те подкрепя, който те обича? В главата ти минават какви ли не мисли, „ами ако сега скоча от някъде, на кого ще му пука?” Не е приятно! Да се чувстваш предаден от всички, които са те забравили, а те да се радват на живота.

Така се чувстваше тя. Може би не беше права, може би преувеличаваше малко. Тя много добре знаеше, че всички си имат живот и не могат постоянно да се занимават с нея, но тук не ставаше въпрос за „постоянно”, а за 5 минути. Това, което тя искаше беше най-близките ѝ хора, да я потърсят за нещо друго, освен за услуга. Искаше да чуе думите „как си”, без скрити помисли зад тях.

Историята беше такава:

Едно момиче, което не обичаше да отказва на хората, особено на тези, които обича. Те пък разбира се бързо го осъзнаваха и веднага започваха да се възползват. В началото всичко беше наред, докато на нея не ѝ дойде в повече. Вината си беше нейна, дори в този момент, тя отново не отказваше, напротив, продължаваше по същия начин и се чувстваше все по-зле от този факт. Всичко това тръгваше от нейното психологическо здраве. Тя имаше много комплекси и страхове. Още от малка, живееше с идеята, че никога не е достатъчно добра за останалите. Това тръгваше семейството ѝ. Баща ѝ не обичаше да се занимава много с нея. Разговорите им се свеждаха до местоположението на майка ѝ. Колкото до майката, тя заемаше главната роля в живота на момичето. Тя винаги беше напрегната, винаги крещеше и за нещастие, винаги крещеше точно на детето си. Главната ни героиня винаги плачеше, когато ѝ се караха, като всяко дете на този свят. С времето това също стана проблем за родителското лице и малко по малко, тя се научи да прикрива чувствата си. Не се получаваше винаги, но това беше главната цел. До ден днешен най-близките ѝ приятели не са я виждали да плаче. С времето за нея това беше се превърнало в нещо срамно. Майка ѝ не беше лоша! Това е един важен детайл. Тя със сигурност обичаше детето си, то просто беше най-лесния отдушник за всичката гадост на живота. Така нашата героиня порастваше.

Момичето се сблъскваше с реалността бавно и все повече вярваше, че не е достатъчно добра. На крехката възраст от 8 години, тя попадна в училище на акули. Богати, красиви и надменни деца, които постоянно ѝ напомняха, че не става. Тя беше качила някое друго кило, носеше обикновени дрехи и не притежаваше нито един хотел, това естествено я направи аутсайдер. Не помогна особено и на самочувствието ѝ. Комплекса ѝ за малоценност се задълбочаваше и тя си изработи стратегия. Реши, че ако винаги е добра с хората около себе си и ако винаги поставя останалите на първо място всички ще я харесват, ще има приятели и няма да е сама…

Годините минаваха, стратегията ѝ май работеше. Тя сякаш изключваше нейните чувства и се настройваше на честотата на останалите. Винаги обаче беше несигурна, винаги стъпваше на пръсти около тях, за да не сбърка някъде. Изпитваше страх от това да е сама на света, без хора, на който да има доверие. Парадокса в случая е, че тя имаше хора около себе си, благодарение на това, че ги поставяше на първо място, около нея имаше приятели, въпроса беше в това, че колкото и хора да имаше, тя никога нищо не им споделяше. Чувстваше се сякаш ще им досажда, ако им каже какво ѝ е. Разказваше повърхностни истории от живота си, колкото да поддържа разговора. Много мразеше да казва как се чувства. Това               я правеше уязвима. Тя мразеше да е такава. Мислеше, че хората ще и се подиграват, ако каже, че е тъжна…

Времето минаваше все така. Тя винаги беше доволна и щастлива. Винаги се шегуваше и разбира се, винаги другите бяха с предимство. Тя порасна, стана тийнейджър, влезе в гимназия. Не се промени много обаче. Повече от всичко тя искаше ново начало. Получи го. Отиде на място, на което не познаваше никого. Несигурността ѝ си беше там де, и комплекса за малоценност, страха ѝ от самота. Всички пътуваха с нея.

Намери си много свестни хора там. Нормални хора. Някъде по това време обаче родителите и се разведоха. За добро, или за лошо, само те знаеха. Тя обаче, не се почувства особено добре. Вместо да тъгува като нормален човек, тя отиде на училище и се направи, че нищо не е станало. Пази боже някой да разбере, че е човек и че има емоции! Последствията от развода паднаха на нейния гръб. Баща и разбра, че има дъщеря и започна да я използва за терапевт, майка ѝ пък разбра, че живота е по-хубав така и му се наслаждаваше с пълни сили, без да мисли много за децата си. Момичето се почувства някак предадено от семейството си. Чувстваше се така дълго време. На не я не ѝ пукаше дали са заедно, искаше само да има двама родители, които да се грижат за нея и брат ѝ. Реалността беше друга. Те се държаха като 15 годишни вместо нея. След тази случка, тя все повече искаше да се хареса на хората, компенсираше каквото беше изгубила, или поне така мислеше, искаше да се чувства като част от компания, искаше да принадлежи. С времето тя правеше какво ли не, правеше мили подаръци, казваше мили думи. На нея ѝ доставяше удоволствие. Това беше плюса на всичко това. Тя изпитваше искрена радост от това да се грижи за останалите. Нищо чудно, че когато брат ѝ се роди тя го гледаше, почти колкото майка му. Обичаше да дава, обичаше и да помага. Естествено обичаше и признанието. Харесваше ѝ да чува, колко е помогнала, или колко добре се е справила, „благодаря” стана любимата ѝ дума. Това също не беше особено здравословно. Към всички останали проблеми, които донякъде осъзнаваше, че има прибави и нуждата да бъде необходима на останалите.

Всичко беше наред. Живееше в симбиоза с останалите. На нея и харесваше да помага и да е полезна, на тях им харесваше да има кой да им помага и да им е полезен. Дори започна да споделя. Имаше поне двама човека в живота си, които чувстваше достатъчно близки, че да се разговори.  Проблема дойде, когато на нея и писна. Измори се. Всъщност дори не беше точно това. По-скоро им завидя. И тя искаше да има такъв човек около себе си. И тя искаше да ѝ правят мили жестове, и тя искаше да     я поставят на първо място. Вината не беше тяхна. Проблема беше неин. Не можеш да очакваш от хората, да бъдат смахнати като теб. Те не бяха лоши приятели, напротив, тя просто прекаляваше. Ако питате тях, може би ще ви кажат, че е била досадна, в някои моменти. Всичките нейни усилия, всичкото напрягане, в крайна сметка водеха до обратния ефект.

И така стигаме до момента със самотата. Както казах, тя преувеличаваше. Ако наистина скочеше от някъде на много хора щеше да им пука. В интерес на истината около нея имаше хора, които се интересуваха от това, дали е добре, имаше хора, които я питаха „как си” и наистина чакаха да чуят какво ще отговори. Проблема беше единствено и само в нея. Нуждата ѝ от внимание се задълбочаваше. Доста глупаво беше от нейна страна да очаква, че света се върти около нея и нейните проблеми. Беше невъзможно някой постоянно да се занимава с нея. Хората порастваха, градяха живот, тя стоеше на едно място. Чувстваше се сама и сама си беше виновна! Целият ѝ живот се градеше на една много изкривена представа за света. Вътрешно тя обвиняваше другите за това, че са егоисти, но тя беше също толкова егоист, колкото и те. Всичко, което правеше, го правеше за себе си. И когато спря да се чувства удовлетворена, започна да мрънка.

Истината е, че много мрънкаме. Тя е един пример на характер, които срещаме в ежедневието. За себе си тя е жертва. „Милата тя!” Пълни глупости! Тя просто трябва да се научи да живее със себе си и да осъзнае, че може би притежава качества достатъчни за останалите. Не е нужно да си плаче, за да те харесат! Понякога просто трябва да спреш, и да погледнеш нещата от другия ъгъл. Много е лесно винаги да обвиняваш другите, но те нямат вина, че ти си такъв какъвто си. Ти взимаш своите решения и после ти трябва да живееш с тях. Ако тя го беше осъзнала малко по-рано, може би нямаше да ѝ е толкова гадно сега. Ако беше осъзнала, че и тя е егоист като всички други и беше насочила този егоизъм в друга посока, нямаше да се чувства така.

Тя ще се оправи. Или пък не. Може би това е нейната съдба. Може би тя трябва да бъде изтривалката, която много мрънка. Може би, ако признае, че това е тя и го приеме, ще намери начина по който да е щастлива. Никой никога не може да бъде сигурен в бъдещето. Това, което е сигурно, е миналото. Направихме му един много добър разбор и от това стана ясно, че сегашния ѝ начин на живот не я прави щастлива.

Разбира се, можем да кажем, че тези лични драми са част от един тежък пубертет, който ще преодолее и, че само сме си изгубили времето в анализ и мислене!