Тя
Татко, всички прилики с реални лица в този разказ са случайни.


Нищо че срещу мен, в телевизора, се готвеха някакви сръбски ощипци (аз бих ги нарекъл каймета), продължавах да си мисля за нея. В нея имаше магия, не, тя беше изяла един змей магии, за хубост. Че и повече. Затова мислех за нея. Колкото повече я обичах толкова по-малко тя обичаше мен. Когато тя спреше да ме обича аз щях най-много от всякога да обичам нея. Ако аз започнех да я обичам по-малко тя щеше мен да обича мен повече. Но нямаше как да се науча да я обичам малко. А как ми се иска само! Е... не повече отколкото татко иска да яде от сръбските ощипци дето ги готвят по телевизора. Разбирам го много ясно, а и той не се прикрива особено – весело мърда качените си на секцията пръсчета на краката, които имат свободата да са обути в чорапи с широк процеп отпред. Ясен ми е татко като бял ден... като бял ден бяло слънце да го огрява, с бели дрехи да е облечен и пълен куфар със стотинки да носи.
Странни везни сме с нея аха да мръдна малко нагоре, и тя ще слезе надолу, а тя нагоре, аз ще се смъкна. Ама много я обичам.
- Ей страшни песни има Васка Илиева – татко гледа кайметата, слуша музикалният им акомпанимент и мърда пръстчетата. Защо ли въобще ми говори за тая Васка, ясен ми е.
Тя има меко сърце, меки очи и твърда коса. Сигурен съм че е твърда като сено, направо реже, не ръцете – сърцето ми. Душата й – не я познавам. Навярно и нейната моята не познава.
- Ти не можеш ли да ми свалиш някой албум на Васка Илиева от интернет. – слушай само какви песни. Улавяш ли ритъма ? – пръстчетата удвоиха оборотите на въртене, тъкмо беше започнало печенето на ощипците. Ясен ми е.
Аз продължавах да мисля за нея. Всъщност сега разбрах какъв е моят проблем в любовта – моят идеал за жена си имаше конкретно име. Ако успеех да избягам от това име, щях да избягам и от способността си да се влюбвам, но поне щях да мога да се науча да обичам. Може ли наистина да е толкова сурова с мен, толкова малко внимание, макар и всеки ден.
- Чуваш ли ме какво ти говоря ? – татко продължаваше да ме занимава с тая Васка. Той не разбира ли, че съм на 21 години и за мен да търся албуми на Васка Илиева в интернет е толкова интересно като да ме занимава мисълта за дължината на опашната кост на птеродактилите. Какво ме занимава мене с певици, ясен ми е. Ядат му се ощипци, а го мързи да готви, мързи го и чорапите да си смени, та затова и моите вежди си махат с пръстчетата му. – Това е глас ?
Какъв ли ще е цветът на света в секундата, в която успея да я прегърна. Дали няма да ми дойде прекалено много това щастие. Може би ще се гътна като някой спечелил шестица от тотото. Аз все едно да съм ударил и трите тегления – 2 шестици от първите две тегления и една четворка от трето. Нъцки – четворките от трето не се изплащат.
Ама аз щях да я прегърна. Как ли ще е най-добре. Замижавам първо, (ще е сериозна тръпка, напрежението ще ескалира, затова подхода е много важен) изтягам ръце напред все едно се готвя да плувам бътерфлай 50м редом с Майкъл Фелпс. Дали така няма да й извадя някое око, лявото примерно. После ще трябва да излизам с пират. Какво толкова, пиратите са хубави хора. Май е по-добре да разперя ръце на 180 градуса, сиреч идеалната права, за да не я нараня. Но замижаването остава.
- Какво си замижал, мусиш се за това, че искам един албум да ми свалиш? Не дай си боже да те накарам да свършиш нещо повече. Това е сериозна певица. – кайметата се изпекоха, скоро ще ги свалят от екран и той още от сега е ядосан, че няма да може да ги вижда. Ясен ми е и не му обръщам внимание.
Дали да я целуна с първата прегръдка. Това е сериозна дилема, по-сериозна и от искането на баща ми за албума. Може и да се отдръпне, тя си е свенливичка. Само ще наведе глава надолу и ще я забие невинно в гърлото ми. И аз ще изплювам малко кръв по тила й. Мале-мале, ужас. Никакви целувки. Просто я прегръщам и си доближаваме носовете, може и да ги разтъркаме, като ескимоси. Чакай, чакай, направя ли го тя ще ме помисли за родоотстъпник. На секундата ще ме попита “Ти не си ли българин ?”. Значи и така не става. Ясно, само приближавам с главата, а след това заковавам на осем сантиметра от лицето й. Ама така може да й изкарам акъла само. Ще вземе да почне да заеква – някаква бърза глава се приближава към нея и ХA! спира неочаквано. Няма да има и възможност да помисли, че има лош дъх. Истински шок. Добре де, как да бъде. А, ето – слючвам кротко ръцете си зад нея и отпускам морно глава на рамото й. Ех, каква романтика ще бъде и един залез да изтупаме отзад. Аз да гледам залеза през рамото й а пък тя да гледа луната през моето. Дали е възможно едновременно и двете. Отде да знам. Ама и така не може. Главата ми е едричка и отпусна ли я на рамото й отиде и левият крак. Ще закуцука. Пак пират. Майко мила никак не може! Само и подавам ръка, здрависваме се и я отминавам. Само така може да остане жива и здрава. Какво да се прави, съдба, не ми е писано да съм с нея. А как я обичам само....абе и сръбските ощипци дето опече току що, никак не изглеждат лоши. Не мога да я прегръщам, но мога да я гледам всеки ден как готви. И как я обичам само, ама няма как, нали току-що се убедих...
- Татко, искаш ли да си ги сготвиме тия ощипци? – тутакси пръстчетата спряха да се мърдат. Ясен ми е той на мене.
Татко въздъхна. И как няма, нали го уцелих в най-невралгичната му точка.
- Синко, синко – тежко издума той – гледай колко е хубаво момичето дето ги готви тия скапани каймища. Как може такова момиче да стои на екрана, а ти да мислиш за ядене.

Баща ми е страшен играч, през цялото време само ме е въртял с тая Васка Илиева. Хубаво! Ама аз ще си я сваля от интернет и ще си мисля за моята готвачка, нищо че с прегръдките и шанс нямам.