Тъга

   Седя сама в тъмната празна стая. Опитвам се да си припомня хубавите моменти в живота ми, но уви... те са толкова малко, че се губят в нещастията и бедите. Сълзите бавно започват да се стичат по бузите ми, а риданията стават все по-печални. Съзнавам, колко много любов и доброта съм разпиляла без да получа нищо в замяна. И защо? За да бъда охулвана и изоставяна... Толкова много пъти съм губила надеждата си... След хилядите грешки, които допуснах в живота си, се опитвам да докажа на себе си, че съм достойна... Но как може едно толкова чувствително и наивно момиче, като мен, да живее в този свят на лъжи, предателства, алчност и скъперничество? Трудно е!
Спомням си как, когато бях малко дете вярвах толкова силно в любовта и щастието и осъзнавам как това са били само сладки мечти. И тогава всичко беше толкова просто през погледа на детските очи. Спомням си за моментите, когато фантазирах за човека, който ще ме обича с цялото си сърце и ще е готов да даде живота си за мен. Ала сега, сблъсквайки се с реалността, разбирам, че едва ли някога ще изскочи перфектния човек, който ще ме направи истински щастлива. Това ме кара да се натъжавам и да губя вяра в бъдещето.
    Хората мислят за мен, че съм силен и суров човек, но всъщност съм толкова слаба. Всяка сутрин слагам маската на "щастливка", а всъщност в сърцето и душата ми има толкова много горчилка и тъга. Но съм свикнала с това, примирила съм се с пустотата на дните. Свикнах и да се радвам на щастието на хората, защото "лястовицата" ме подминава всеки път. Вече не вярвам, че ще дойде ден, когато любовта с главно "Л" ще почука и на моята врата, че ще дойде ден, когато ще се събудя и няма да се налага да надяна за пореден път "усмихнатата" маска.
    Животът е коварен! Може би съм заслужила да съм самотна и неразбрана от хората, може би не заслужавам да бъда обичана. А казват, че Господ прощавал. Защо тогава не може да прости моите прегрешения и да ми подари капка щастие?