Дядо Алеко живееше в една порутена къща в края на селото. Оградата, килната на една страна, отдавна не скриваше буренясалия двор и младите издънки, които като пощурели виреха нагоре клони и бодли. В селото никой не обръщаше внимание на стареца. Бяха го забравили, както бяха забравили да забелязват малките неща в живота, които ги заобикаляха ежедневно. И спретнатите им къщи с излъскани прозорци и грейнали в цветя градини пренебрегваха къщичката на дядо Алеко – бяха издигнали каменни зидове и обърнали сивите си гърбове без стъклени очи, покрити с дантелени пердета, заради слънцето.
Не се сещаха за него, даже когато вечер бавно, тътрейки издраните си галоши по песъчливия път, той тръгваше да пали по главната улица старите лампи. Измъкваше от една порутена барака невисока стълба с олющена бяла боя, взимаше кошница с крушки и една по една ги завиваше по местата им. Малко по малко улицата светваше и когато хората се прибираха от нивите, им беше светло. Само тогава някои от тях му хвърляха по ...